Картини върху варовик

Радослав Филипов Картини върху варовик

I

Горещ летен ден. Жегата пулсира зад светлото гърло на пещерата.. Няколко крачки навътре още и входът престава да се вижда, скрит от завой.

Двамата — професорът от столицата и куцият младеж от близкото обезлюдено селце, правят последни стъпки към целта. В съскащато сияние на петромакса ярко светват почернелите от мрак стени. На места те са калцирани, изгладени от тъмни подземни води, отдавна пресъхнали. Нататък слепотата на тунела се разширява в отвесна пещера, където звуците прелитат като хвърлени с прашка и кънтят под невидим свод. Някъде капе лепкаво-тежка варовита вода — сигурно расте сталагмит. Свежа тяга дърпа нагоре застоялия въздух.

— Точно тук е мястото! — скрива професорът някаква карта в джоба си, без Огнян да може да надникне в нея — русоляв, куц, очите му играят на четири, но примижава, за да се прикрива. Станало му е навик.

Стигнали са вече до фигурите…

Професорът е млад, способен и желае да обогати науката с нови открития. Вместо да се рови в книгите с добре измити ръце, тръгнал е да се цапа с кал и пепел, да настива, да събира паяжини и зарази. Буйните му офицерски мустаци му придават и строг, и малко комичен вид. Среден на ръст е, като цирков атлет. Само едно не му е хубаво — обича да мълчи, да гледа и да се усмихва. Никак не е хубаво. Така изглежда професорът в Огняновите очи.

— Каква е тази пиратска карта? — пита го Огнян с цялата си наивност на селски читалищен библиотекар, но простодушието му е престорено. Защото редовно си получава заплатата на библиотекар в пустеещо село, където никой нищо не чете. Останали са само баби и дядовци, полуграмотни, недовиждащи. Дори некролози не четат, а си ги разправят един на друг.

Вместо да му отговори, гостът от столицата проявява нетърпение:

— Какво знаете за тези фигури?

— Те са върху стената от незапомнени времена… — поема дъх читалищният деец. Готов е да награди историческата наука с някоя опашата измислица. Иска му се да блесне с познания пред истински специалист. Но в поверената му библиотека е чел само „Смелият Чунг“, и то с липсващи откъснати страници. Май по-добре е да си признае, че нищо не разбира от пещерни рисунки…

Затова куцото момче гледа почти с отегчение драсканиците по гладката стена: долните три фигури наподобяват мечка, първобитен ловец с копие и някакво хилаво съвременно човече. Рисунката на човечето привлича с една любопитна подробност — черните костилки на очите му са обкръжени от криви елипси, почти еднакви. При повече въображение могат да минат за истински очила. Защото са свързани със сводеста дъгичка на носа, а две дебели черти като дръжки продължават зад ушите му.

Огнян с нажежено до бяло чувство за хумор гадае:

— Някой овчар, докато вълци са яли овцете му, хубаво се е позабавлявал, като е нашарил стената с „праисторически“ рисунки! Като си изтьпил ножа, продължил е само с въглен. Накрая оцветил това-онова с парчета хума…

А друг овчар, за да не остане назад, с по-късна дата, е поставил на човечето очила…

— Да, наистина са очила — сухо се съгласява професорът. — Но нито една черта не е дълбана с метален нож.

— А с какво?

— С кремък…

Оглежда с петромакса пластовете тежко варовиково брашно, рови досами петното черната вкаменена пепел и измъква оттам жълтеникаво камъче с остри счупвания, толкова гладко, че изглежда мазно на пипане. В стъкловидната му плът са застинали белезникави петънца, като върху яйца на дива птица.

Едва сега Оги, личност с огнено име и с темперамент на капка, пробиваща камъка, впива поглед в стената с изумлението на прогледнал от тежка слепота. Над ловеца, над мечката и над хилавото човече той вижда четвърта фигура, изпълнена едро, с подробности и старание.

— Прилича ми на портрет… — осмелява се да каже.

— Автопортрет! — категорично отсича младият учен с тон на вещ познавач. — Същински автопортрет на първобитния художник, в цял ръст… Трудно е да се каже в какво се е оглеждал, но може би е предал представата за себе си, своята собствена представа…

Вижте голямата му глава, почти квадратна, но с много коса отгоре — не е жалел въглена. Това означава, че сигурно е бил напълно плешив.

По-нататък двете очи — всяко с формата на римската цифра V, с тънки и дебели краища, създават илюзията за две сфери, които зорко блестят! И сега художниците рисуват зениците по подобен начин. Веждите се вият отгоре като блатни пиявици, от тях не е останало място за никакво чело. Носът — незатворено колелце — е широк и властен…

— Ноздри на африканец — мръщи се Оги, но дошлият от София гост пак не го чува и продължава унесено.