Посетителят пипаше компетентно и точно. Операцията за възвръщане на живото атомно сърце в изсъхналата мумия на хронотранспортьора му отне не повече от четири минути — рекордно късо време. Само след четири пълни завъртания на минутната стрелка около своята ос старата машина за пътуване във времето, очукана от теченията и подводните му чакълести плитчини, изпъшка още веднъж уморено и се отправи в последния си черен курс. Разбира се, отнесе със себе си и симпатичния посетител.
IV
Музейната машина на времето бе съвсем стар модел. Почти прототип. Смелост на гладиатор бе нужна, за да повериш на такава несигурна техника дори иаи-празния и най-безсмислен живот, но Бенсън беше почти такъв, подгонен по окървавената арена от гладни нубийски лъвове. Киборгът ненавиждаше привидното си сходство с робот, а по интелигентност живият му ум решително превъзхождаше тоя на Пукелито. Реализиран като гладиатор с мрежа и тризъбец, беше набавил огромна маса ценни сведения за древните римляни. Лека и свръхздрава, мрежата автоматично поглъщаше и предаваше информация.
Истинско богатство, по-ценно от живота, бе тризъбата вила с недоокастрени чепове над дългата дръжка. Натискането им включваше зъба на Смъртта, зъба на Забравата и зъба на Миналото.
Зъбът на Смъртта можеше да убива безшумно или ефектно. Пламваше като целулоид улученото място, докато жертвата още се смееше. Пушек, смрад на опърлени коси и овъглено месо избухваха в неудържима димна завеса. Леко ранените, с гърчове на дъждовни червеи, прорязани от лъскава лопата, умираха, изцапани с кръв.
Не помнеше някога да беше го използвал така. Зъбът можеше страшно да изтрещи като паднал наблизо гръм, като рухващо дърво. Ярък блясък заслепяваше незащитените очи. Но същият зъб можеше и безшумно да убива. Малка промяна в биотоковете на миокарда или на мозъчните центрове — и ръмжащият насреща нубийски лъв умираше на арената от почти естествена смърт. Не беше трудно в тоя момент да се докосне или набоде с вилата още топлия труп.
Зъбът на Забравата създаваше силно хипнотично поле — можеше да покрие целия амфитеатър, да подчини всички на волята на оператора. Той го измъкваше от най-заплетените ситуации, без да се налага да убива.
Зъбът на Миналото имаше съвсем ограничен периметър — разместваше хронопластовете през последните четири-пет минути. Тия минутки бяха достатъчни на притежателя на тризъбеца да надхитря преследвачите си. За далечни скокове във времето бе напълно негоден.
И ето че сега Бенсън бягаше като ранен от пияни ловци див звяр. В него живееше съзнанието на млад историк, починал след злополука.
Не беше нито робот, нито човек като останалите хора. Киборг! Как го ужасяваше тая дума преди! Създателите му искаха още веднъж да прехвърлят съзнанието му в ново тяло, а тленните останки на гладиатора ветеран да захвърлят за претопяване.
Но Бенсън харесваше това свое изпонатрошено в битки и цялото в белези гладиаторско тяло и бе твърдо решил за нищо на света да не се разделя с него. Както не се разделяше никога със смешните очила, останали му в наследство от историка. Сваляше ги само пред римляните.
…Днес — кога беше това?
Черна котка му пресече път и докато Бенсън се присмиваше на глупавото древно суеверие, банда преследвачи попадна на дирите му. Имаше щастие, че го преследваха само роботи. Но между тях имаше и човек — с походка на гимнастик, усмихнат под мустак, самоуверен. Подчиняваха му се всички. По неговата команда умните колкото празен варел роботи и роботчета го опипаха в лабиринта от малки постройки на километър от Музея на Времето. Кръгът от омразни нечовешки лица враждебно се сви около него.
— Братовчед, нищо лошо няма да ти направим. Предай се… — с тон на хипнотизатор му заговори самоувереният, който не му беше никакъв братовчед. Тръгна с бавни крачки към него, като мислено му внушаваше да не използва тризъбеца.
Но Бенсън бе на съвсем друго мнение. Едно натискане бе напълно достатъчно, за да може Зъбът на Миналото да изгризе без остатък последните изтекли минути. Озова се в предишен момент, на същото място, доста секунди преди идването на преследвачите. Лабиринтът бе приветливо и блажено пуст. Не проскърцваше изкуствено сухожилие на никакъв робот. Никъде не се виждаше жива душа, ако не смята черната котка, която се готвеше да скочи и да пресече пътя му. Но засега само огъваше гръб и протягаше лапките си.