Винаги се намира за него вкусна мръвка, местенце до огнището, кожа от убит звяр. Възмъжават синовете му, повече от пръстите на едната ръка. Най-малкият от тях също куца като баща си. Броят на дъщерите му изобщо не го интересува. Има верни приятели, послушни и смели. Пълна е колекцията му от кремъчни брадви, ножове и всякакви други страхотии.
С това като че ли е постигнал докрай идеала на своето време. Но нещо не му достига.
Все му се струва, че е достатъчно да заспи и някой приятел може да поиска безкористно да го спаси от змия или вълк, които съвсем не са тука, а са въображаеми, но не по-малко опасни…
Какво щеше да остане от него тогава?
Познаваше смъртта — озъбен звяр, човек със стиснати устни, отровна лакома хапка, беззъба старост… Неговата е някъде наблизо — търси го, дебне, примамва. Какво да направи?
И ето ръката му посяга към въглена, после към кремъка… Почти сама, като в гърч, конвулсия. Но не за да очерни или да убие с тях, а да обезсмърти…
Чертае Ъм по стената, стопля я с дъха си, с докосванията на ръката. Паяжина от драсканици с въглен, после издълбава с кремък някакво човече — без коса, с кръгове около очите. Същият оня човек, дето се появи от въздуха и веднага уби мечката.
А след това и мечката постепенно запълва стената.
Публиката почтително мълчи, загърната в кожи от всякакви животни.
Но защо мръсният кремък дълбае и фигурката на неблагодарния Бу-бу, вдигнал копие срещу самия Ъм?
Май че е ясно защо. Поуката също трябва да се запази. Кремъкът дълбае над лицето му искри, които трябва да се запълнят с червеникава глина. Въгленът извива над него гарванови спирали пушек. Само най-старите още помнят как изгоря главата на глупавия каменоделец в огъня…
А чудното копие с трите върха сега може да се види само нарисувано върху стената. Преди няколко дни Ъм излезе с него, бави се дълго време някъде сам и се върна с празни ръце…
IX
Връщането бе по-леко. С куцане, сякаш заобикаляше препятствие, Огнян мъкнеше безполезния вече фенер, като внимаваше да не счупи стъклото. Професорът се оглеждаше, сякаш търсеше нещо.
Край пропастта погледна уж случайно часовника си и изведнъж се закова на място.
— Вие продължавайте — каза той на Огнян, — а аз ще ви настигна.
Огнян продължи да се спуска и затова не видя как зад гърба му професорът настрои уреда и доволно се усмихна. Тризъбецът за втори път бе полетял към дъното на пропастта, изпратен там от ръката на художника Ъм. Намираше се на сигурно място.
Впрочем човекът не беше никакъв професор, а инспектор от Бъдещето, така както и Ъм не беше никакъв художник, а задоволен с всички блага убиец.
Инспекторът бе натоварен да издири проклетника Бенсън и на всяка цена да осигури прехвърлянето на съзнанието му в нов кибернетичен носител. Това най-леко можеше да стане в последната секунда, предхождаща страшния удар в слепоочието на заспалия беглец. Така нищо особено нямаше да се промени във външния ход на събитията. Картините върху варовика щяха да останат като свидетелство за високата цена на успеха, за преструвките на разкаянието и жаждата за вечност.