Леля се разсмя:
— Както винаги, Харолд. Ти си наистина непоправим… — и отвори чантичката, която беше донесла със себе си. — Сто фунта ще ти стигнат ли?
Преглътнах и усетих, че почервенявам още повече.
— Дори са много, лельо. Смятай, че си ми ги дала назаем. Ще ти ги върна до един месец.
Излязох в коридора със стотачката в джоба си. Леля Джейн остана в библиотеката. В коридора цареше полумрак, но аз не запалих лампата. Почуках на вратата на Джослин и веднага чух гласа й:
— Влез, Харолд.
Открехнах вратата и се спрях на прага. Тя изгледаше чудесно в пепелявата светлина на здрача. Трябваше да й го кажа:
— Адски хубава си! Джослин се усмихна:
— Влизай и сядай.
Нямах намерение да влизам в стаята.
— Обеща ми да се разходим в градината.
— С удоволствие, Харолд. Само че се страхувам да не налетим там на този непоносимо скучен Джеймз.
— Ще му избягаме.
— Не съм кой знае колко силна в бягането. В училище имах двойки по физкултура.
— Ще се справим. Ще те науча да бягаш.
Излязохме в коридора. След като тя затвори вратата на стаята си, потънахме в мрак.
— Колко е тъмно…
— Тъмнината си има и добри страни — така ще мога да те закрилям и пазя от страшните неща т- рекох, докато я прегръщах деликатно и я притисках до себе си.
— Харолд — прошепна Джослин, — дръж се сериозно!
Но не направи и най-малък опит да се освободи, затова я прегърнах още по-силно и я целунах. С дълга-дълга целувка, почти като на филм. Откъснахме се един от друг леко задъхани.
— Хайде, Джоси. Да вървим в градината… Обаче до градината не стигнахме. Успяхме да
направим: само няколко крачки и застинахме като истукани’ от страхотния трясък, който се разнесе иззад вратата на библиотеката.
— Какво беше това? — попита Джослин уплашено.
— Не знам, Джоси. Нещо е станало в библиотеката. Трябва да отидем да видим. Там е леля Джейн!
Изтичахме до библиотеката. Пипнешком намерих и натиснах дръжката на вратата. Вътре беше тъмно. Завъртях ключа. Студената електрическа светлина освети всички кътчета. Прозорецът към градината беше .широко отворен. На пода, близо до неостъкления стелаж, лежеше леля Джейн. Около нея бяха разпилени двадесетина книги, на корема й имаше една разтворена с кориците нагоре книга, а в конвулсивно стиснатите пръсти на дясната и ръка — някакво пъстроцветно томче.
— Господи! — викна Джослин. — Господи!
Тя искаше да изтича към леля, но аз я спрях, като стиснах силно ръката й и заявих категорично:
— Почакай, Джоси. Аз ще видя.
Подчини се. Приближих се до леля. Приклекнах. Докоснах ръката й над китката и потърсих пулса. След това приближих ухото си до гърдите й, послушах и вдигнах глава. Погледнах Джослин.
Беше живо олицетворение на уплахата.
— Станало е нещастие, Джоси — изрекох тихо. Нима тя…
— Да. Леля е мъртва.
— Господи! Трябва да я спасяваме!
— Късно е вече, мила.
Изправих се от неудобното положение, в което бях, и се огледах наоколо.
— Изтичай веднага при вуйчо Арчибалд. Нека се обади на доктор Браун. Само че му го кажи по-тактично. Такива стресове на неговата възраст…
Джослин сериозно кимна. Вече се беше овладяла. „Момиче на място“ — помислих си.
Джослин излезе и за няколко минути аз останах сам с мъртвата. Внимателно се вгледах в книгата, която тя стискаше в изстиналите си пръсти. Беше евтино джобно издание на „Убийството на Роджър Акройд“ от Агата Кристи. Огледах още веднаж пялото помещение и излязох в коридора.
А после се започна една, не е за разправяне. Събраха се всички. От изпънатата военна стойка на вуйчо Арчибалд нямаше и помен. Внушителните му бели мустаци бяха увиснали безпомощно и представляваха твърде жалка гледка. Ръцете му се тресяха. Джеймз изглеждаше уплашен до смърт. Като го гледаше човек, трудно можеше да предположи, че този младеж е в действителност смел автомобилен състезател, който за частици от секундата взема на пистата решения на живот и смърт. Прислужничката Кейт хлипаше шумно и провлечено, а старата готвачка — за разнообразие — подсмърчаше тихо и жално. Джослин се владееше, но беше много бледа. Хапеше нервно устни и очевидно малко й трябваше, за да избухне в истеричен плач.
Само двама души бяха запазили спокойствие. Госпожица Уебстър и госпожица Барлов. Що се отнася до госпожица Уебстър, нищо чудно — още на пръв поглед тази квалифицирана секретарка правеше впечатление на особа, която само солидно земетресение може да извади от релсите. Затова пък поведението на госпожица Барлов беше направо възмутително. Нима така трябваше да се държи тя при смъртта на своята най-близка приятелка, под чийто покрив беше прекарала повече от тридесет години? Черните й очи проучваха ситуацията с проницателен поглед. Носът й, закривен и заострен като кука, потръпваше лекичко, сякаш душеше нещо. Изобщо не беше разстроена, а само изглеждаше леко възбудена от изключителното положение. Мълчеше. Впрочем всички останали също мълчаха. Чуваше се само плачът на прислужничката и готвачката.