Пръв заговори вуйчо Арчибалд:
— Не разбирам какво е станало…
Госпожица Барлов го погледна внимателно. Тънките й устни се разтвориха, като че искаше да каже нещо, но после се отказа. Тогава се обади Джослин. Гласът й беше тих, едва доловим:
— Станало е това, от което леля се страхуваше и за което я предупреждаваше доктор Браун… Умряла е като баща си…
Счетох за необходимо да се намеся:
— Естествено, трябва да почакаме да дойде доктор Браун. Но мисля, че Джоси има право. Леля непрекъснато говореше, че при нейното сърце всяко стряскане може да бъде фатално. Тя се е опитала да издърпа една книга от най-горния рафт — показах шареното томче в ръката й, — а по неизвестна причина книгите са се строполили върху нея. Това е било толкова внезапно и неочаквано, че…
Госпожица Барлов огледа книгата в ръката на леля Джейн и се приближи до стелажа. Повдигна се на пръсти й се опита да надзърне на най-горния рафт, но не успя, защото беше доста ниска. После се обърна към нас и заяви:
— Изобщо не разбирам как е могло да се случи подобно нещо…
Аз побързах да й обясня:
— Понякога се случва. Ако книгите са наслагани нагъсто и рязко се издърпа една от тях, заедно с нея могат да паднат и съседните.
Госпожица Барлов ме погледна хладно:
— Ами това е ясно като бял ден, младежо, но аз имам пред вид нещо съвсем друго.
Не разбрах какво има пред вид госпожица Барлов, защото горкичката Джослин, която до този момент се държеше много мъжки, неочаквано се разплака. Тръгнах към нея, но госпожица Уебстър ме изпревари. Тя грижовно прегърна Джослин и я заведе да седне на креслото.
— Успокой се, мила, от плача полза няма… — и се обърна към разплаканата прислужничка: — Кейт, ако обичаш, веднага престани да цивриш. и донеси на госпожица Джослин чаша горещ чай. Нищо не успокоява човека така добре, както чаша добър чай.
Последното твърдение беше отправено към всички присъствуващи. Лично аз смятах, че глътка уиски ще се отрази на Джослин много по-добре, но предпочетох да не противореча на енергичната госпожица Уебстър. Кейт на секундата престана да реве, а и Джослин мъничко се поуспокои. Изтри сълзите си и започна да разказва:
— Извинявам се за държането си… но… беше направо кошмарно… Тъкмо бяхме с Харолд в коридора, на няколко крачки от библиотеката, и… изведнъж… ужасният шум от тези книги… Изтичахме с Харолд… Най-напред не можахме да видим нищо, беше тъмно, но Харолд запали лампата и тогава… — Тя отново заплака.
Госпожица Уебстър майчински се наведе над нея, вуйчо Арчибалд измърмори нещо под носа си, а госпожица Барлов, която през цялото време се въртеше из библиотеката, изведнъж замръзна като ловджийско куче, подушило дивеч.
— Аха, значи, така е било — изрече тя полугласно. — С това поне едно нещо се изяснява. Но, общо взето, цялата история става още по-странна…
Запомних думите на госпожица Барлов, но не им придадох кой знае какво значение. Недооцених госпожица Петриша.
Доктор Браун пристигна след един час. Дребно, разтреперано старче в костюм с тютюнев цвят и със старомодна лекарска чанта в ръка. Джослин, изпила сума чаши силен чай, лежеше в леглото си. Госпожица Стела Уебстър беше поела управлението на дома в свои ръце и енергично и строго даваше нареждания на прислугата. Госпожица Барлов и Джеймз изчезнаха някъде, затова само аз и вуйчо присъствувахме при огледа на трупа.
Доктор Браун си сложи очилата и приклекна до леля:
— Как стана това?
Обясних му при какви обстоятелства се случи нещастието. Той се надигна от пода:
— Тъкмо от такова нещо се опасявах. Сърцето на госпожа Мърдок беше в ужасно състояние. Предупреждавах я да се пази, но това не можеше да продължава вечно. Можеше да я убие дори незначителен шум зад гърба и. Например, внезапно затръшнала се врата…
— Както в случая с баща й, нали?
— Именно — зарадва се лекарят. — И на него аз му написах смъртния акт, беше преди двадесет и четири, не, преди двадесет и пет години…
— Историята обича да се повтаря. Ще пийнете ли едно уиски, докторе?
Доктор Браун не отказа. Седна край масичката, край която съвсем неотдавна бях седял с леля, и на един формуляр, който извади от голямата си черна чанта, започна да попълва смъртния акт.
Взех от скривалището във фаталния стелаж неразпечатаната бутилка уиски, отворих я и налях на доктора една чаша. Той я изпи. Струваше ми се, че няма да се обиди, ако му налея още една. Налях. Не се обиди. Дори се поопери и ръцете му престанаха да треперят.