След това шокиращо изявление тя изкриви устни, стана от масата и напусна столовата.
Пръв се съвзе генералът. Той дръпна побелелия си мустак и извика:
— По дяволите, какво искаше да каже тя?
— Струва ми се — измънка Джеймз, — госпожица Барлов искаше да намекне, че някой от нас е… е предизвикал този нещастен случай.
— Глупости! — ревна генералът. — Що за нелепа щуротия!
— Разбира се, че е нелепост, вуйчо — съгласих се аз, — но тя май точно това имаше пред вид…
По време на закуската повече не коментирахме странното поведение на госпожица Барлов. Щом свършихме, тръгнах да я търся. Никъде не можах да я открия. Накрая Кейт ми обясни, че както винаги в неделя възрастната дама е отишла на черква. Налагаше се да отложа разговора с нея.
Повъртях се из къщи, а после отидох в градината. Леля полагаше големи грижи за своята градина. Два пъти в седмицата идваше градинар, а и тя самата прекарваше доста време в плевене, подрязване и окопаване. Госпожица Барлов често й помагаше, а и Кейт неведнъж биваше натоварвана с извънредна работа в градината.
Тези усилия бяха дали великолепен резултат, а гергините от Менър фарм многократно бяха спечелвали първите награди на изложбите на цветя в Рочестър. Градината изглеждаше особено красива в слънчеви августовски утрини като днешната. Росата вече се беше изпарила от тревата и листата, но цветята бяха свежи, непопарени от жегата. Сред щръкналите разноцветни топки на цветовете прехвръкваха пчели и тяхното жужене изпълваше въздуха. Проблясващото през листата слънце образуваше светлинна мозайка по старателно поддържаните алеи. В края на една от тях, на малка пейчица, поставена до най-красивата леха с гергини, седеше Джослин и четеше книга. Беше облечена в семпла бяла рокля, а златисторусата й коса светеше в слънчевия блясък като ефирен ореол. Изглеждаше чудесно, като фигура, пренесена тук направо от платното на френски импресионист.
Поспрях се и се порадвах на красивата гледка. После събрах смелост:
— Здравей, Джоси! Мога ли да приседна до теб?
Приближих се, без да бързам, а Джослин обърна към мен посърналото си лице и едва-едва се усмихна.
— Разбира се, Харолд, заповядай.
Седнах и замълчах. Тя ме гледаше любопитно и явно чакаше аз да започна разговора. Най-накрая се осмелих:
— Знаеш ли, Джоси, отдавна исках да си поговорим сериозно…
Очите й не промениха израза си.
— Така се случи, че не сме се виждали няколко месеца. През това време мислих много за теб. Исках да ти кажа. тези неща още вчера, но смъртта на леля обърна всичко с краката нагоре…
Тя пак не каза нищо.
— Разбирам, че след вчерашните преживявания едва ли ще имаш огромно желание да слушаш моите признания, но все’ пак ще рискувам. Просто искам да те попитам нещо…
— Слушам те, Харолд — отвърна Джослин тихичко и това ми придаде смелост.
Изтърсих на един дъх:
— Искаш ли да станеш моя жена?
Не отговори. Чуваше се само жуженето на пчелите. Не я гледах, бях вперил поглед в едно смешно бръмбарче, което тласкаше пред себе си по пясъчната алея малко черно топче. След малко рекох:
— Добре де, знам, че съм страшно нетактичен, че трябваше да изчакам с предложението си подходящ момент, а не да ти досаждам сега, когато си толкова изнервена, че трябваше да дойда с букетче цветя, с пръстен… По дяволите! Постъпих глупаво, Джоси! Като последен идиот…
— Не, Харолд, не е така. Напротив, много се радвам. Разбира се, че искам да стана твоя жена…
Едва сега се обърнах към нея. Тя се усмихваше с онази своя неповторима усмивка, която толкова харесвах у нея. Прегърнах я и започнах да й говоря. За живота, който ще й създам, за научната кариера, която ме чака; заявих, че съм в навечерието на важно откритие в областта на екологията, че тя трябва веднага да напусне своята отвратителна работа в Челси и че нашият живот от днес нататък ще бъде низ от щастливи и радостни събития. Тя почти не се обаждаше, но ме слушаше с видимо удоволствие и внимателно. Няколко пъти дори се усмихна, когато й рисувах картини от бъдещото ни сватбено пътешествие. Разговаряхме така около два часа и аз с радост установих, че Джослин вече няма вид на смазано от съдбата момиченце. И тогава на другия край на алеята се появи Джеймз. Той веднага ни забеляза и тръгна към нас. Видя, че държа ръката на момичето, и това определено не му хареса.