— Господин генерал. Не бива да се вълнувате така. Помислете за здравето си.
Очаквах, че върху нея веднага ще се изсипе огън и жупел, но не би. Генералът млъкна насред дума, огледа всички наоколо с леко замаян поглед, а после продължи със съвсем различен, почти спокоен тон:
— Хм, така ли смяташ, Стела? Сигурно си права. Исках само да обясня на този младеж —- в очите на вуйчо отново проблеснаха опасни пламъчета, — че дори най-елементарните принципи на доброто възпитание налагат да поискаш позволение от собственика, преди да вземеш чужда вещ.
Джеймз се канеше да поднови протестите си, обаче госпожица Уебстър го погледна така, че той се отказа.
— Ще ми позволите ли, господин генерал — заяви секретарката, — да ви отнема мъничко време? Исках да уточня с вас някои подробности. В обяснителните бележки към трети раздел забелязах известна непоследователност. Става дума за използуването на димни завеси по време на втората рангунска операция, затова, ако бихте могли, господин генерал…
— Но разбира се, детето ми — прекъсна я вуйчо. — На твое разположение съм. Хайде да отидем в кабинета.
Тръгнаха.
— Не мислиш ли, Джослин, че госпожица Стела е чудесна? — попита госпожица Барлов и аз едва сега разбрах, че от не знам колко време тя стои на прага и наблюдава с огромен интерес разиграващата се пред очите й сцена. — Какво благотворно влияние има тя върху генерала! — продължи да се възхищава, но в тона й имаше нещо неискрено. — Горкичката Джейн! Така и не можа да се похвали с подобни резултати.
В своята черна празнична рокля и голямата си допотопна шапка с раздърпана воалетка госпожица Барлов приличаше на черна настръхнала птица.
Съвсем стъписан от атаката на генерала, Джеймз забрави, че имаше намерение да иска обяснение от госпожица Барлов, и веднага се изпари, мърморейки си нещо под нос. Но аз не бях я забравил. Усмихнах й се колкото умеех най-любезно:
— Бих искал да разменя няколко думи с вас, госпожице Барлов.
— О, така ли? — отвърна тя резервирано, а черните й очи се забиха в мен като свредел. Стана ми някак странно неприятно.
— Търсих ви още след закуска — продължих невъзмутимо. — Смятам, че трябва все пак да изясним някои неща.
— И аз съм на същото мнение, господине. Радвам се, че мислим еднакво — изрече тя хладно, обърна се и изчезна в своята стая.
Погледнах Джослин безпомощно:
— Не е лесно да се разбереш с госпожица Петриша!
— Само леля Джейн умееше да се справя с нея — усмихна се момичето, — такава си е тя. Ако остана стара мома, сигурно след петнадесет–двадесет години и аз ще заприличам на нея.
— Няма да останеш стара мома — заявих аз убедено и я целунах.
Не бях сигурен дали вратата към стаята на госпожица Барлов не беше леко открехната и дали иззад пролуката не ни пронизваше погледът на старата дама. Но хич не ми пукаше от това.
Следобед направих нов опит да разговарям с госпожица Петриша. Издебнах я в салона. Седеше край масата и редеше пасианс.
— Не излиза ли?
— Напротив. Всичко съвпада идеално. Само това асо засега не излиза, но и то ще излезе.
Седнах до нея.
— Мога ли да запаля? Тя вдигна рамене.
— Мъжете пушат винаги когато си поискат. Отговорът беше твърде уклончив, но аз предпочетох да го изтълкувам като позволение.
— Искам да ви попитам нещо, госпожице Барлов.
Тя не вдигаше поглед от картите.
— Какво имахте пред вид днес сутринта?
— Това, което казах.
— А по-конкретно?
— Най-напред бихте ли ми отговорили вие на един въпрос?
— С удоволствие, госпожице Барлов.
— Вие последен сте видели Джейн жива. Така поне говорят фактите. — Тя изрече последното изречение с открита ирония. — Можете ли да ми кажете за какво разговаряхте?
— Разбира се. Просто споделих с леля някои свои грижи.
— Даде ли ви пари назаем? Не виждах защо трябва да скривам това.
— Да… Сто фунта. Леля Джейн много ме обичаше. Горката леля Джейн! Наистина ми е безкрайно мъчно, че тя почина. Тя ми беше най-близкият човек. Вие знаете, че не помня майка си…
— Да, горката Джейн — повтори госпожица Барлов, събра картите и се надигна от стола. — И на мен тя ми беше най-близкият човек. Затова не можем да позволим този, който причини смъртта й, да остане ненаказан. Мога да ви уверя, господине, че от своя страна аз ще направя всичко необходимо.
Погледнах я учудено п се гласях да поискам по-подробни разяснения, по вече беше късно. Тя напусна величествено салона, стиснала в ръка колодата карти. Останах сам.
В понеделник сутринта госпожица Уебстър показа на какво е способна. Моята помощ се оказа излишна. Тя сама се справяше с всичко. В къщи се появи собственикът па погребалното бюро със своя екип.