Учението и обядът правеха дните много интересни, вечерите обаче протичаха доста скучно. Обикновено вечер стопанинът отиваше някъде и вземаше със себе си гъсока и котарака. Като останеше сама, Лелка лягаше на дюшечето си и й ставаше тъжно… Тъгата се промъкваше някак незабелязано и я обземаше постепенно, както мракът обгръща стаята. Започваше с това, че загубваше всякакво желание да лае, да яде, да тича из стаите и дори да гледа, после във въображението й се появяваха някакви две смътни фигури, нито кучета, нито хора, със симпатични, мили, но неясни физиономии; когато те се появяваха, Лелка въртеше опашка и й се струваше, че някъде и някога ги беше виждала и обичала… И всеки път, когато заспиваше, чувстваше, че от тези фигури лъха на лепило, стърготини и лак.
Когато съвсем свикна с новия си живот и от мършав, костелив уличен пес се превърна в охранено, грижливо гледано куче, веднъж преди учение стопанинът я погали и каза:
— Време е вече, Лелко, да се заловим за работа. Стига си мързелувала. Искам да те направя артистка… Ти искаш ли да станеш артистка?
И той започна да я учи на различни неща. На първия урок тя се учеше да стои и да ходи на задни лапи, което страшно й харесваше. На втория урок трябваше да скача на задни лапи и да хваща бучката захар, която учителят държеше високо над главата й. По-късно на следващите уроци танцуваше, тичаше на корда, виеше в такт с музиката, биеше камбана и стреляше, а след месец можеше вече успешно да замени Фьодор Тимофеич в египетската пирамида. Учеше се с голямо желание и беше доволна от успехите си; тичането с изплезен език на корда, скачането през обръч и язденето върху стария Фьодор Тимофеич й доставяха извънредно голямо удоволствие. Всеки сполучлив фокус тя съпровождаше със звънлив възторжен лай, а учителят й се дивеше, изпадаше също във възторг и потриваше ръце.
— Талант! Талант! — казваше той. — Явен талант! Ти положително ще имаш успех!
И Лелка така свикна с думата „талант“, че всеки път, когато стопанинът я произнасяше, тя подскачаше и се озърташе, сякаш това беше името й.
Шеста глава
Неспокойна нощ
На Лелка й се присъни кучешки сън, че уж някакъв вратар я гони с метла, и се събуди от уплаха.
В стаята беше тихо, тъмно и много задушно. Хапеха я бълхи. По-рано никога не беше се страхувала от тъмнината, но сега, кой знае защо, я достраша и й се прииска да лае. В съседната стая стопанинът високо въздъхна, малко след това изгрухтя в барачката си свинята и пак всичко замлъкна. Когато мислиш за ядене, ти става по-леко на душата и Лелка се замисли над това, как днес открадна от Фьодор Тимофеич един кокоши крак и го скри в гостната между шкафа и стената, където имаше толкова много паяжина и прах. Какво й пречеше да отиде сега и да погледне: цял ли е кракът или не? Много вероятно стопанинът го бе намерил и изял. Но преди зори не може да се излиза от стаята — така бе наредено. Лелка затвори очи, за да заспи по-бързо, тъй като знаеше от опит, че колкото по-скоро заспиш, толкова по-скоро настъпва утрото. Но изведнъж близо до нея се раздаде странен вик, който я накара да трепне и да се изправи на четири крака. Беше извикал Иван Иванич и викът му не беше обикновеното му бърборене и убеждаване, а някак си див, остър и неестествен, наподобяващ скърцане на отваряща се врата. Като не можа да различи и да разбере нищо в тъмното, Лелка изпита още по-силен страх и изръмжа:
— Ррррр…
Мина известно време, толкова, колкото трябва, за да се огложди хубав кокал; викът не се повтори. Лека-полека Лелка се успокои и задряма. Присъниха й се две големи черни кучета с кичури миналогодишна козина по бедрата и хълбоците; те ядяха лакомо в голямо корито остатъци от храна, от които се вдигаха бяла пара и много вкусна миризма; от време на време поглеждаха към Лелка, зъбеха се и ръмжаха: „Няма да ти дадем на теб!“ Но от къщата изтича селянин с кожух и ги прогони с камшик; тогава Лелка се приближи до коритото и започна да яде, но щом селянинът се скри вътре, двете черни кучета се нахвърлиха с рев върху нея и изведнъж пак се раздаде остър вик.
— К-хе! К-хе-хе! — извика Иван Иванич.
Лелка се събуди, скочи и без да слиза от дюшечето, започна силно да лае, та чак виеше. Беше й се сторило, че този път вика не Иван Иванич, а някой друг, чужд. И кой знае защо, в барачката пак изгрухтя свинята.