— Кащанка! Кащанка!
Лелка прескочи през оградата, после през някакво рамо и се озова в една ложа; за да стигне на по-горния балкон, трябваше да прескочи една висока стена; тя подскочи, но не успя да се прехвърли и се плъзна по стената. След това минаваше от ръце на ръце, ближеше някакви ръце и лица, изкачваше се все по-нагоре и нагоре и най-сетне стигна галерията…
След половин час Кащанка вече вървеше по улицата подир хората, от които миришеше на лепило и лак. Лука Александрич се олюляваше и инстинктивно, от опит, се стараеше да върви по-настрана от канавката.
— В бездне греховней валяюся во утробе моей — мърмореше той. — А ти, Кащанка, си недоумение. Наспоред човека ти си все едно като дюлгерина наспоред дърводелеца.
До него вървеше Федюшка с бащиния си каскет на главата. Кащанка ги гледаше отзад и й се струваше, че отдавна върви така подир тях и се радва, че животът й не беше секвал нито за миг.
Спомни си стаичката с мръсните тапети, гъсока, Фьодор Тимофеич, вкусните обеди, учението, цирка, но всичко сега й се струваше като някакъв продължителен, объркан и тежък сън…
1887