— А, не — отказа капитанът. — Тук нито някой влиза, нито излиза.
— Какво има? Сигнал за бомба ли?
— По-лошо. Ей там, в представителството на Майсабонго са се затворили неколцина закоравели престъпници.
— Какво са направили?
— Ами обвинени са за разхвърляне на боклук и със съдебно решение им е забранено да ходят по тротоарите.
— Аха! — възкликна Джет. — Значи точно тях трябва да разпитам.
Показа на капитана армейската си лична карта и заповедта. Капитанът махна пренебрежително.
— Слушай, армеец, тия хора имат имунитет в стаите на представителството. Засега това си е гражданско дело. Не можем да те пуснем. Телефоните им са изключени, така че откажи се.
— Но аз трябва да говоря с тях — настояваше Хелър.
— Съжалявам, лейтенант. Невъзможно е. Имаме заповеди. Никой не влиза и никой не излиза. Отнася се и за тебе. Като обявят войната в понеделник, армейските командоси ще изтърбушат това място и ще го почистят. Дотогава никакви изключения. Това е положението, лейтенант. Представителството на Майсабонго е блокирано. Разкарай се.
Хелър попита:
— Дори и в останалите офиси ли не мога да вляза?
— Няма начин — отказа капитанът. — Половината етаж е блокиран и пред всяка врата съм поставил полицай. Хайде, сбогом, армеец. Сержант, изведи го от сградата.
Изгонен на улицата, Хелър се върна в Ролс-Ройса.
Сега поне знаеше къде е горкият Изи!
— Откарай ме у дома — каза на шофьора.
Колкото и да беше късно, Балмор го посрещна на входната врата.
— Сър, идвате точно навреме. Мис Джой чака на телефона.
Хелър прекоси салона и вдигна слушалката.
— Мила, досега нямах възможност да се обадя.
— Ти не каза, че си пристигнал без проблеми и аз се разтревожих. Как са двамата ми войни?
— Ами единият е вече в армията, а другият изплюска цяла кутия сметана и сега спи.
— Ужасно!
— О, сметаната няма да му навреди. Беше пастьоризирана.
— Говоря за армията.
— Ами него не поискаха да вземат. Имал криминално досие. Отгоре на всичко бил нелегален имигрант. Те искат само добрите момчета да загиват във войните.
— Джетеро, стига си се шегувал.
— Всичко е съвсем сериозно, но не искам да стига до ушите и на Националната агенция за сигурност. Как е нашият болен?
— Лежи. Докторът казва, че пациентът бил по-добре, но май не разбира къде е и не говори. Затова се безпокоя. Може и да не се възстанови. А какви са тези приказки за армията?
— Нищо страшно. Владея положението. Може да съм доста зает два-три дни. Обичам те.
— Пази се, Джетеро. Тази планета не заслужава да рискуваш заради нея.
— Засега само нея имаме. Мила, погрижи се за нещата при тебе.
Гласът й беше напрегнат, когато му каза, че го обича. Намекът му за Националната агенция и намерението му да се впусне в нови рискове не й даваха мира.
Хелър остави слушалката, отиде в стаята си и се преоблече. Избра черен летен костюм, заедно с черни ботуши и черни ръкавици на боен инженер.
Натъпка чанта с експлозиви и други неща. Върза за нея сгънатата летяща платформа.
Взе котешката чанта, провери принадлежностите и пусна вътре котарака.
Балмор го придружи до колата и му подаде кожено куфарче за пикник, напълнено догоре със сандвичи и термоси с мляко и кафе.
— Армията зависи най-вече от корема си сър. И ми се струва, че нищо не сте хапвал, откакто слязохте от самолета.
— Благодаря ти, Балмор. Който е казал „Войната е ад“, не е имал домоуправител като тебе.
Хелър и котаракът си разделиха няколко сандвича, докато Ролс-Ройсът ги караше към целта.
Седма глава
Спряха на една пресечка от Емпайър Стейт Билдинг. Хелър благодари на шофьора и му каза да се прибира.
Намести по-удобно чантите на раменете си и се запъти към сградата с куфарчето за пикник в ръка.
Този път влезе през друг вход. Застаналите там полицаи също го огледаха внимателно. Хелър се качи с асансьора до етажа над неговия.
Тръгна по коридора, докато стигна точно над представителството на Майсабонго. Увери се, че нощните чистачи вече са си свършили работата.
Майсторски отключи вратата на нужния му офис, влезе и я затвори. Отвори прозорец.
Извади от чантата си космическо осигурително въже и го закачи за една тръба.