Опита се да ме разориш с най-обикновени подправени зарове и дори не знаеше, че ако бъдат нагрети с продължително тръскане, стават съвсем нормални.
Надхитряхме те всеки път и аз мислех, че си просто слабоумен идиот. Подцених те. Злобата ти е по-силна от избухваща звезда, а умът ти толкова извратен, че мястото ти е в лечебница за душевноболни.
А би трябвало да си осъзнал, че от самото начало аз не ти бях подчинен. Ако си спомняш, всеки боен инженер от Флота може да действа самостоятелно. А след като получих заповедите от Великия съвет, аз ръководех изпълнението на тази мисия.
Видях открехнатата вратичка.
— А какво ще стане, ако Великият съвет отмени тези заповеди?
— Те са в сила, докато не бъда уведомен официално за отменянето им.
— Ти и твоите връзки във Великия съвет! — присмях му се. — Ти и твоя „бибипан“ код за съобщения до капитан Роук!
Той ме изгледа внимателно.
— Аха, значи ти си заповядал да претърсят апартамента ми в „Грейшъс Палмс“! Търсел си кодовата плоча! Рат не ми спомена за това. Е, Грис, няма никаква плоча. Кодът се съдържа единствено във вицовете, известни само на мен и Роук.
Стиснах устни и замълчах. Той не знаеше, че капитан Роук е пратен в изгнание на Калабар. Нека си мечтае. Ако стъпи на Волтар, може да се смята за мъртъв.
Но аз трябваше да оцелея някак. Ходилата ме боляха нетърпимо.
— Ако искаш да ме съдят, най-добре ми намери лекар. Може би ще умра от гангрена или тетанус.
— Би било чудесно — каза Хелър. — Но от какво се оплакваш?
— Ходилата ми са инфектирани и не можах да се погрижа за тях. Вероятно ще умра още тук, ако не ме заведеш в базата.
Той въздъхна. Не беше редно да убива арестант преди процеса. От него се искаше да ме предаде жив.
Само за кратък миг си въобразих, че Хелър ще насочи влекача към Турция, защото се изправи.
Но той вдигна котарака от мен и започна да размотава въжетата, с които ме бе вързал за пилотското кресло.
Дръпна се назад.
— Съблечи се — заповяда ми.
Хрумна ми дивата идея да си опитам късмета. Не беше насочил оръжие към мен. Ако се хвърля към него…
Точно навреме се досетих, че това беше клопка. Искаше да му дам повод, за да ме застреля.
С треперещи ръце започнах да смъквам дрехите си.
— Пфу! — рече Хелър. — Гръм и мълния, Грис, ти никога ли не се къпеш? Въздухът тъкмо се почистваше от вонята на антиманкосите, а сега само го помириши.
— Според мен си мирише съвсем нормално — възразих аз.
— Ами да, нали си „къркач“. Я виж котарака.
Зверчето кихаше!
Хелър ме изгледа презрително.
— Сега вземи всички тези дрехи и ги напъхай в онзи дезинтегратор. Не, не портфейла, идиот такъв.
С отмаляла ръка му подадох портфейла си. Можеше да намери кредитната карта от „Скуийза“ и така да стигне за разкритието, че точно аз отвлякох и убих графиня Крек. Прилоша ми.
Хвърлих скиорския си екип в дезинтегратора, после и другите дрехи. Бях гол, ако не броя превръзките на ходилата си.
А той дори не си правеше труда да ме заплашва с оръжие. Бутна ме към банята за екипажа и ме накара да се изкъпя, принуди ме и да си измия главата.
После по негова заповед изкуцуках до стаичката за първа медицинска помощ и легнах на масата. Той здраво затегна ремъците през гърдите, корема и коленете ми.
Взе ножица и аз веднага се уплаших, че ще ме измъчва. А той само разряза превръзките.
— Доста лошо загнояване — отбеляза Хелър. — По какво си стъпвал?
— В кози изпражнения.
Той си сложи хирургически ръкавици. Сега ми стана съвсем ясно, че започват изтезанията.
Вдигна единия ми крак и огледа отблизо стъпалото. После каза:
— Котарак, наглеждай го.
Излезе. Чух, че ровеше в кутия с инструменти. Бях уверен, че избира клещите, с които да изтръгва ноктите ми един по един, за да ме накара да говоря.
Върна се. Носеше някакви преносими уреди. На единия имаше табела „Анализатор на метали“. Включи го и го прекара по набъбналото ходило на крака ми. Погледна датчика.
— Ама че чудна коза е била — каза Хелър. — Май се е хранила предимно с медни стружки.
— Какво? — възкликнах аз.
— Кожата по ходилата ти е пълна с мънички медни стружки. Почти прашинки. А медта е смъртоносна отрова.
Бях потресен.