Стефан Бонев
Катастрофа
Ако ви се наложи да търсите пример за отрицателен студент, винаги можете да се обърнете към Илиана. Вече осем години кръстосва коридорите на института и все още се намира на непреодолимата граница между втори и трети курс. Две прекъсвания по слаб успех, едно по незаверен семестър, три по… Но по-добре питайте нея! Ще я намерите всеки ден в кафенето пред студентския стол. Иначе е елегантно и изискано момиче. Носи се скромно, тиха е. Обича да слуша, когато някой говори, независимо какво.
Илиана е отраснала при баба си. Родителите й са починали при автомобилна катастрофа. По-добре не я питайте за това, не знам как ще реагира. Работи като машинописка в някакъв институт и от това се прехранва. Мога да ви кажа още, че държи самостоятелна квартира в центъра. Само не си мислете, че може да ви огрее. Досега никой не я е виждал с момче. Движи се навсякъде сама, отхвърля предложенията на колегите, но не бих казал, че мъжете не я интересуват. За Илиана животът е едно безконечно събиране на информация за света наоколо. Обича да слуша разговорите на хората около себе си, да разглежда до най-малка подробност някой предмет, човек или животно.
Понякога изпада в нещо като транс. Тогава потъмнелите й очи започваха да гледат неразбиращо и уплашено, ръцете й започваха да треперят, а устните мърдаха в някаква беззвучна реч. Обикновено предчувстваше кризата и бързаше да се прибере в квартирата навреме, за да изживее всичко сама.
Веднъж се случи така, че кризата започна на един студентски терен. Беше късно и нямаше с какво да се прибере. В края на транса си Илиана започна да говори разбираемо. Разказваше спомените, които беше събрала през последните дни. Описваше най-подробно хората, които беше срещала. Всичко подреждаше по общи признаци, правеше някаква необичайна и безсмислена класификация на информацията, която притежаваше. Постепенно думите й загубиха яснотата си, станаха объркани и непознати, като от някакъв чужд, неземен език.
След тази случка Илиана се изгуби. Понякога я срещахме на улицата, но тя винаги намираше начин да кривне встрани и да се смеси с тълпата. Нужни й бяха два месеца, за да забрави и отново да се върне при нас, станала още по-вглъбена и по-тайна. В компанията не се говореше за случилото се. Намирахме си други теми и се радвахме, че тя е при нас и ни слуша.
Бяхме станали предпазливи. Започнахме безпогрешно да долавяме момента, в който надвисваше кризата. Тогава един от нас, предварително избран, й предлагаше да я изпрати до квартирата й. Отначало Илиана приемаше с неохота кавалерската ни постъпка, но постепенно свикна. Започна да го приема като нещо нормално и дори неизбежно.
След това дойде инцидентът с Янко. Една вечер тръгна да я изпраща и после не се върна, както се бяхме уговорили. Започнахме да подмятаме, че е останал при нея. Никой не го вярваше, защото ни беше трудно да си я представим с мъж.
На следващия ден Янко закъсня за лекции. Беше срашно блед и погледът му напомняше на нейния. През цялото време мълча и гледа една точка в стената. Нещо ставаше с нашия колега. Беше неразговорлив и мрачен. Започна да отбягва компанията ни. Не искаше да даде никакво обяснение за онази вечер. В края на семестъра прекъсна по слаб успех и се запиля някъде в провинцията.
Всичко това се отрази на отношението ни към Илиана. Вече никой не беше съгласен да я изпраща, но все пак го правехме. Беше станало като неписан закон, който изискваше безпрекословно изпълнение. Известно време не се случваше нищо.
Веднъж се беше паднал моят ред. Отново тръгнах със страх да не би да ме покани в стаята си. Дори вече си имах няколко дежурни повода да й откажа. Този път тя наистина ме покани. Опитах се да се оправдая с нещо, но думите се бяха скрили някъде вътре в мен и не искаха да излязат. Напразно търсех оправданията, които бях измислил. Не можех да се съпротивлявам. Краката ми сами ме повлякоха по скърцащите стълби към таванската й стая.
Отначало всичко беше нормално. Пихме кафе, пушихме и си говорехме. По-точно говорех аз, а тя ме слушаше. Стаята беше обикновена, не открих нищо нередно в обстановката.
Бях се отплеснал и говорех за едно наше напиване, крайно комична история, която винаги предизвикваше смях, докато я разказвах. Илиана ме слушаше с такава физиономия, като че ли описвах края на цивилизацията. Стана ми неловко и млъкнах. После отново нямах власт над думите и тялото си. Тя се дърпаше, драскаше с нокти, а вътре в мен нещо се извиваше с вързани ръце, гърчеше се, опитваше се да викне, но устата му беше запушена.
Любехме се, без да желаем, измъчвахме се взаимно, стискахме конвулсивно потната плът на партньора си. Длъжни бяхме да задоволим животинските желания на телата си. Нямаше воля, нямаше мисъл. Бяха ни останали само лудите инстинкти на зверове.