Заедно с удоволствието дойдоха и виденията. Коло нас се бяха надвесили лицата на приятели, познати, преподаватели, известни с пуританските си убеждения. Всички ни сочеха с пръст, осветяваха ни с някакви прожектори, смееха се злорадо и се потупваха съучастнически по раменете.
Не зная колко продължи това. Вече не можех да намеря тялото си в невероятната смесица от тела, бедра, гърди, хълбоци и ръце. Лицата идваха все по — близо до нас. Някакви лигави пръсти ни опипваха. Гадеше ми се. Сигурно съм викал.
Когато все пак всичко свърши, сред бученето на ушите си долових все още възбуденото дишане на Илиана. Мъчително извърнах глава към нея. Беше се търкулила в другия край на леглото. С неописуем апетит поглъщах всяка подробност от тялото й. Исках да го запомня, да го фотографирам. Взирах се с широкоотворени очи в тъмните зърна, в полусянката на хълбока, тъмната точка на пъпа, в лекия мъх по горната устна, безкрайността на бедрата… Не можех да откъсна поглед. Всичко това се запечатваше в мен, но отделях ли очи от детайла, усещах, че снимката не е пълна и се връщах отново и отново…
Трябваше да притежавам дори най — малкото и незабележимо движение. Едва доживявах до ритмичното повдигане на гърдите, неволните трепвания на устните, нервните движения на клепачите, помръдването на пръстите. От мен беше останал само изострен до пръсване поглед, поглъщащ всяка клетка на тялото й.
Сутринта станах с болки по цялото тяло, виене на свят и треперещи крака. Огледах се за Илиана. Беше се облякла и се взираше в мен, седнала на масата. Косите й бяха разпилени по раменете, веждите — мокри от водата, с която се беше мила, лакът на палеца на лявата й ръка беше олющен…
Затворих очи и стиснах с длани слепоочията си. Отново бях започнал да я изучавам. Имах чувството, че мога да я наблюдавам години наред и всеки път да откривам нещо ново, дребно и непознато.Впрочем това беше естествено, защото и тя се променяше непрекъснато. Всяко ново движение беше различно от предишните, косите й заемаха нови положения. Полусенките и различната светлина променяха лицето й. Днес лакът на ноктите е олющен, утре ще си сложи нов, ще промени грима си. И всичко това трябва да бъде изучено и запомнено. Но защо ми е необходимо? Та нали аз не изпитвам никакви чувства към Илиана.
Трябваше да се направи нещо. Напрегнах малкото воля, която ми беше останала и се облякох припряно.
А на спирката имаше толкова много неща! Една жена държеше огромен букет, жълтият карамфил в средата беше увяхнал. На лявата си буза жената имаше пъпчица. Колко много подробности!
Напрегнах се и отклоних поглед нагоре, към небето. Само там като че ли нямаше нищо интересно, което да ме привлече. Утринният въздух поохлади мислите ми. Започнах да съзнавам, че това е болест. Болест, която се предава на четири очи.
Не винях Илиана. Жена е, не може да живее вечно без мъж. Разбирах я. разбирах и Янко. Не е имал сили да издържи това бреме от погледи, срещи, впечатления и предмети.
След няколко месеца Илиана стана моя жена. Беше трудно. Нощем отново ни спохождаха кошмарите с многото лица, но с тях като че ли свикнахме. Любовта си беше лично наша и не ни интересуваше мнението на околните. Те като че ли също разбраха това и след известно време престанаха да ни досаждат.
Дъщеря ни се роди на Илинден и взе името на майка си. Другото, което се случи, беше че болеста изчезна от самосебе си. Налегналите ни грижи за детето, търсенето на жилище, работата и изпитите в института изместиха всичко. Просто нямахме време да събираме впечатления. Тези неща оставихме на дъщеря си. Още от бебе започна да събира информация за света около себе си. Когато порасна, често я засичахме да стои зад гърбовете ни и да ни гледа. Не се опитвахме да я отучим. Знаехме,че е невъзможно.
Сега е на двадесет и седем. Кара осма година в съшия институт, където учехме и ние. Крепи се на крехката граница между втори и трети курс. Не й се завършва. Досуш прилича на майка си, не само физически, но и по характер. Ако ви трябва, можете да я откриете в кафенето пред стола. Вече не знам дали наистина това е тя или майка й.
Впрочем, тя сигурно почти не ни помни. От осемгодишна я отгледа баба й. Ние загинахме при автомобилна катастрофа.