— Това пък какво е? — пита Анди.
— Как какво, нещо, в което да спят — казвам аз. — Такива имат всички университети.
— Ясно, искаш да кажеш пижами — вика, Анди.
— Не — възразявам аз, — искам да кажа дромадери.
Но Анди така и не можа да ме разбере, затова не поръчахме дромадери. Разбира се, аз имах пред вид онези дълги спални помещения в колежите и университетите, в които студентите спят, наредени като сардели.
Та ти казвам, нашият университет имаше голям успех. В него се учеха студенти от пет щата и територии и Флоресвил процъфтяваше. Откриха се две нови кръчми, ново стрелбище и още една заложна къща. Момчетата съчиниха химн на университета:
Славни момчета бяха тия студенти! Ние с Анди се гордеехме с тях, като че бяха наши деца.
Но един ден, беше към края на октомври, струва ми се, Анди идва при мен и ме пита имам ли представа колко пари са ни останали в банката.
— Към шестнайсет хиляди — налучквам аз.
— Целият ни баланс е осемстотин двайсет и един долара и шейсет и два цента — казва Анди.
— Каквооо? — изревавам аз. — Искаш да кажеш, че тези проклети тъпоглавци, тези мекоглавци, тези кучи морди, тези пачи мозъци, тези клепоухи синове на конекрадци са изстискали от нас толкова пари?
— Точно така — отвръща Анди.
— Тогава майната й на филантропията! — казвам аз.
— Не си прав — казва Анди. — Когато филантропията се постави на солидна търговска основа, в нея има най-голяма аванта. Ще трябва да помисля малко и да видя как ще оправим работата.
Следващата седмица аз взимам да прегледам ведомостта за заплатите на преподавателите и виждам в нея ново име: професор Джеймз Дарили Макоркъл, катедра по математика, седмична заплата сто долара. Изревавам така, че Анди се втурва като вихър в стаята.
— На какво прилича това! — викам аз. — Професор по математика с повече от пет хиляди долара годишно! Как се е стигнало до това положение? Да не би да се е вмъкнал през прозореца и да се е самоназначил?
— Не — казва Анди, — аз го повиках преди седмица от Сан Франциско. Когато поръчвахме преподавателския кадър, ние забравихме катедрата по математика.
— И добре сме направили — казвам аз. — Имаме пари колкото да му платим за две седмици, а после нашата филантропия отива по дяволите.
— Чакай малко — казва Анди, — да видим какво може да се направи. Подхванали сме такова благородно дело, че не бива току-тъй да се откажем от него. Освен това, колкото повече разсъждавам, толкова повече се убеждавам, че филантропията е изгодна търговийка. Досега не се бях замислял върху това. Всички филантропи, които познавам — продължава Анди, — имат купища пари. Отдавна трябваше да проуча този въпрос и да установя къде е причината и къде следствието.
Аз знаех, че Анди е факир във финансовите въпроси и оставих работата в негови ръце. Университетът процъфтяваше, нашите цилиндри блестяха както и преди и Флоренсвил ни отрупваше с почести, като че бяхме милионери, а не почти фалирали филантропи.
Студентите продължаваха да оживяват града и спомагаха за неговото развитие. Неизвестно откъде пристигна някакъв човек, който отвори игрален дом над ездовата школа „Червен фронт“ и започна да трупа маса пари. Ние с Анди се отбихме една вечер в заведението му и за да не помислят хората, че се надуваме, сложихме на карта по няколко долара. В игралния дом се бяха събрали петдесетина от нашите студенти, които пиеха пунш и местеха по масата цели купища сини и червени жетони всеки път, когато банката обръщаше картите.
— Дявол да го вземе, Анди — казвам аз, — тези безмозъчни глави, дето искат да учат на аванта, имат толкова пара, колкото ние никога не сме имали. Я погледни какви буци вадят от задните джобове.
— Да — казва Анди, — много от тях са синове на богати собственици на мини и скотовъдци. Жалко, че пропиляват възможностите си по такъв начин.
За коледните празници всички студенти се разотидоха по родните си места. Преди това устроихме в университета вечеринка и Анди изнесе лекция за „Съвременната музика и праисторическата литература на Архипелазите“. Всички професори вдигнаха тостове за нас, като ни сравняваха с Рокфелер и император Марк Автомолий. Аз тупнах с юмрук по масата и извиках професор Макоркъл. Но се оказа, че го няма на вечеринката. Просто ми се искаше да видя човека, който според Анди можеше да вади по сто долара седмично от филантропия, и то от такава като нашата, която едва креташе.
Всички студенти си заминаха с нощния влак и градът заглъхна и опустя като училище за задочно обучение в полунощ. Когато се прибрах в хотела, видях, че стаята на Анди свети, отворих вратата и влязох.