Дончо Цончев
Катедралата
Иван беше на четиресет и осем, с червена и гъста коса — някогашен шампион на четиристотин метра с препятствия.
Мария беше на двайсет, фотомодел на списание „Лада“, в надеждите си — бъдеща кинозвезда.
Той — художник, направил пари и известност от киното.
Тя — бюст, талия и крака, каквито природата-скъперник в обикновените случаи рядко събира на едно място.
Двамата пътуваха за Виена, обядваха един до друг в самолета, а времето и облачният пейзаж зад кръглото прозорче (майсторски фон на профила и косите й) бяха разкошни.
— Това е светът, такъв е животът — усмихна се Иван и си наля бира.
Мария го погледна с нежност и също така се усмихна. В девет от десет случая тя не успяваше да разбере кога той се шегува и кога е сериозен, но това с нищо не пречеше да им бъде добре заедно.
И двамата поотделно бяха установили, че им е добре, когато са заедно, те бяха си го казвали. Това се случи още при първата им среща, тогава той бе се учудил от нейната хубост, а тя поласкана от неговото внимание. Всъщност ето как и защо покрай обичайните, ежевечерни приказки на обичайна ежевечерна маса в клуба на артистите се беше родило едно приятелство, пред което никой не би употребил прилагателни като „аморално“, „ненормално“ и прочие. Работите се усложниха по-късно, при втората им среща (също тъй съвършено случайна) в Пловдив на панаира. Иван там отговаряше за дизайна на палатата, Мария беше изпратена за рекламни снимки от списанието. Вечерта се почерпиха яко и на разсъмване се прибраха в луксозния му хотелски апартамент. Не се искаше кой знае какво, за да се стигне дотук: от Иван малко весело лекомислие и той си го позволи съвършено съзнателно, от Мария малко амбициозност, а тя си я носеше по природа. Беше чудесна нощ, както се казва за такива случаи, въпреки че зад прозореца отвън просветляваше и хората потегляха в хилядите делови посоки пред себе си.
— Като в сън, като на кино — бе казала след това тя на кафето.
— Изключително точно — бе казал той. — Твоята същност още е сън, а моята е вече кино.
Паметната седмица в Пловдив се изниза (макар и усетно), после те се намериха в София и силно се изненадаха от изненадата, с която установиха, че най-старата и най-популярната треска на белия свят ги е затресла без оглед на възраст и положение.
— Аз съм влюбена в тебе като глупачка — каза Мария.
— Аз пък в тебе като ученик — каза Иван.
Наистина така беше, треската ги уединяваше в някое кафене, пращаше ги на кино н в най-прекия смисъл, а късно вечер ги държеше да зъзнат в градинката, недалеч от нейното жилище. Вътре в това жилище бяха, разбира се, майка й, баща й и брат й, а в неговото — жена му и синът му. Нямаше го киносънния хотелски апартамент вече. Нямаше едно какво да е стайче тука. Но треската не се интересуваше от реални подробности, не намаляваше от тези липси на удобства — тъкмо така се изобрети в ума на художника тази идея да вземе момичето със себе си, когато му казаха, че го командироват за една седмица до Виена. Не беше проблем да й купи билета за отиване и връщане, нито пък да разделят двамата скромната валутна сумичка, с която той разполагаше. Не искаха луксозен хотел, едно легло напълно им стигаше. Не мечтаеха да закупят примамливата Европа и после да смаят с това предварително недоволните си роднини. Щяха да ходят по улиците ръка за ръка, да дъвчат сандвичи сладко и да се чукат с големи халби бира — ухилени до ушите.
Наистина със слизането от самолета те радостно се устремиха към всичко това, то също така радостно им се предложи — още в ранния следобед намериха непретенциозна, много чиста стаичка в малък хотел, та буквално се хвърлиха към леглото.
За съжаление в четири часа следобед беше срещата на художника с аташето и трябваше да побързат. Иван така се изрази, когато стана от леглото, натъртвайки думите „за съжаление“.
— Не ме интересуват никакви аташета и не искам да мръдна оттук — безцеремонно каза Мария и още по-безцеремонно изрита завивката от себе си. — Твоето аташе ли предпочиташ ти или мене?
Иван се усмихна слабо, зазяпай в неописуемата младост на момичето, и постоя така в средата на стаята. После си пое дълбоко дъх, усмихна се още веднъж и влезе в банята.
Аташето се оказа един дебеланко, натъпкан до дъно с диалектизми от Радомирската Паликария. На всичкото отгоре не млъкваше изобщо, нито пък се стараеше да укроти енергичните жестове и гримаси, които трябваше да дооцветят изобилното слово. Покани ги на кафе и ги представи на консула. Осигури им кола с шофьор от Казичене, въобще отрупа ги с внимание и през цялото това време най-малко десет пъти съблече Мария с очи. Казваше се Гълъбов, макар ирисите му да бяха жълти като на керкенез.