Заведе ги на Пратера и наистина артистично произнесе: „Ех Пратер, Пратер!“… Беше много доволен от това и го повтори няколко пъти — тъкмо тъй развали изцяло ефекта от първото изпълнение. Още по-доволен беше другарят Гълъбов, когато Мария поиска да се качи в едно огромно, тръскащо се и въртящо се сито, после и на шеметната ужасна железничка — Иван през това време предпочете да изпие някоя и друга бирица пред кебапчийницата на някакъв сърбин.
Мария се върна по-радостна и по-зачервена, отколкото беше преди малко в леглото. Другарят Гълъбов бършеше редките си пера над ушите и се тюхкаше енергично, че на своята възраст се е повел подир тази луда глава. Лудата глава беше Мария и той повтаряше това с мед на устата, а възрастта му възлизаше на трийсет и една, две. Това беше цял час по-късно, Имен и съдържателят на кебапчийницата вече псуваха братски на тема Балканите и Големият Свят. На раздяла художникът подари на кебапчията едно красиво джоб-но ножче, произведено в Габрово, от фирмата „Петко Денев“, а онзи на свой ред почерпи всичките по една бира.
Следващото в програмата бе катедралата „Свети Стефан“.
По предложение на Гълъбов Мария седна до шофьора да вижда всичко по пътя по-добре. Той зад гърба й обясняваше непрекъснато. От колата чуждият град изглеждаше на художника мек, крайно естествен за възприемане и възможен — не по-малко от едно Павликени. Не беше така работата, когато слязоха на площадчето пред катедралата и застанаха на краката си. „Тази прочута готика“ — както се изрази другарят Гълъбов, респектираше още отвън. Иван каза какво си е мислил и какво му се струва сега, тука, в същия миг получи от аташето като от заредена картечница:
— Така е, точно така е, ето защо онзи гений е казал, че всичко е относително.
Влязоха вътре. Беше ужасно високо и Иван се попита дали не са се стремили — строителите и инвеститорите — човек да се почувствува малък и дребен, когато е тук. Дълго мисли, зазяпан в огромните дялани блокове, които — един върху друг, съвършено из-пасвани — образуваха колоните до върха.
Той не се чувствуваше дребен. Никога не беше се чувствувал дребен, когато е имало пред очите му друго. Тези каменни колони сега. Или пистата на времето, където изхвърли най-силните пориви на своята собствена (тогава също неописуема) младост. Или онзи гений, който изрекъл, че всичко е относително.
Синът на зидаря не се чувствуваше и сега различен от хората, които бяха дялали тези каменни блокове и тъй ги бяха нареждали един върху друг, че нагоре те бяха станали за окото нематериални — предали на въздуха в респектиращия всеобхватен навътре купол своята сивкава в светлина мрак материалност.
Бившият бегач на средни разстояния с препятствия не се чувствуваше жалък пред дългата червена писта на живота, която трябва да се обикаля непрекъснато и задъхано до края, нито пред неизбежните бариери, които изникват тъкмо когато най-много си се засилил.
Художникът, който работеше и живееше нормално добре от киното, но всъщност не стана истински художник, какъвто някога мечтаеше да стане, не се чувствуваше малък пред Айнщайн, защото просто не вярваше, че всичко е относително.
Кое е относително? Че той сега е тук ли — в катедралата „Свети Стефан“? Или че преди да влезе, изпуши отвън една цигара?
В какъв смисъл е относително това, че той например има един син на шестнайсет години (трябва да му купи самобръсначка оттука) или че преди осемнайсет години в една такава катедрала, някъде из Унгария, по времето на сватба вътре, неговата състудентка Виолета му бе стиснала ръката и му бе прошепнала: „Хайде да се оженим тайно и ние!“ — а в същия миг органът гръмна страхотно, Бах изрева и проплака отгоре, толкова жив и реален, колкото ръцете и лицата на зидарите и каменарите, които са строили тази катедрала, ето ги горе в материалния светъл мрак, толкова изпълнен с чувството за духа — единственото, пред което човек е наистина малък и дребен. — А после те наистина се ожениха с Виолета, колкото и да не предполагаха това. И после се роди синът им, и после нямаха пари както обикновено, и чакаха мъчително с годините Иван някак да ги спечели. И когато все пак той ги спечели, мъчителното беше ги обляло отвсякъде и лека-полека си остана отвън по тях и вътре в тях (боже, какво относително има в това, че някога си бил на двайсет години, а после си на четиресет и осем, а още по-после отиваш задължително горе, в материалния светъл мрак на неизвестното, мрак, изпълнен с вопъл и утеха от орган — какво, боже, по-абсолютно от това?) и тъй мъчителното, което се събира неизбежно по дългата, кръговата, червена и безкрайна писта на живота, пълна с препятствия, попива вътре в тялото на човека и отвън по него остава и човекът заприличва просто на една фланелка, пропита с потта на бегача, и за тази фланелка досега никога и никъде не се е чуло някой да е успял да изпере.