Стори му се, че много време е минало, шофьорът отляво се покашля лекичко, отдясно Гълъбов говореше разпалено на Мария, докато тя кимаше и оправяше красивата си до нематериалност коса.
Баща му се казваше Стефан, както и синът му — Иван една сега се сети това. Видя огромното табло-маса, където част от посетителите палеха и оставяха свещи, поиска и той да запали една свещ за своя баща.
Тук, в центъра на Европа, едно малко, нищожно, измислено, но все пак нежно възмездие за това, че бащата зидар почива под недодялания си камък край Дряновското селце, в купчина от буренак и подивели трънести джанки.
Трябва да оправи този гроб Иван — майсторът на дизайна. Трябва да купи самобръсначка. На Виолета нещичко, на всяка цена. О, и на майка си. Все на последно място, горката. Свети Стефане, да ми простиш всичко това.
Бяха отдавна в колата, говореха за Залцбург, за стария Брьогел — за този низ от прекрасни часове, нощи и дни, които им предстояха.
Пиеше му се. Прие с готовност поканата на Гълъбов да влязат в „една типична виенска кръчмица“ и тъй планът му да се отбият с Мария до хотела и малко да останат сами, без бърборене, преди официалната вечеря, просто пропадна. Времето си изтече неусетно в типичната виенска кръчмица и мечтаната стаичка в хотела остана празна до сутринта.
На самата официална вечеря присъствието на Мария не подразни никого — Гълъбов я Представи едва ли не като своя роднина. Тя няколко пъти каза за него „Митко това, Митко онова“ — в началото Иван не разбра за кого става дума, но после се оказа, че Гълъбов обича и държи да бъде наричан от приятелите си Митко — като един завършен и безцеремонен американец, без друго лепвайки след всяка своя фраза по едно изпълнено със сигурност в живота „о’кей!“
На разсъмване, когато се разделяха, Иван дори го тупна по рамото и на предупреждението му да не закъсняват за обяда, рече:
— О’кей, Мите!
Мария се бави в банята дълго, той изпуши две цигари на прозореца. И над Виена съмваше както над Павликени, разбира се. И тук хората бързаха за работа. Тичаха по своите писти, прескачаха или събаряха препятствията си — както навсякъде по света. Не можеха да се спасят — виенчани — с купчината история, която имат, пред тях беше днешният ден, абсолютен, като всичко което се случва с човека. Имаха кухни — и виенчани, и павликеици, и лосанджелосци, — имаха си жени, деца и предмети, между които минава животът. Любими ъгълчета в къщи си имаха. Само свои спомени, страхове, сметки и надежди.
Мария излезе от банята, отрупа го с целувки и така осуети желанието му също да вземе един душ след толкова пушене през нощта.
В леглото всичко беше о’кей, както би се изразил Митко Гълъбов, даже Иван усети някакво настървение, което учуди и него самия. После той спа лошо и малко, измъкна се тихо и се окъпа. Когато се бръснеше, Мария го извика.
— Какво има? — подаде се от банята.
— Да не закъснеем.
— Няма. На тебе не ти ли се спи?
— Спи ми се страхотно, но не искам да закъсняваме.
Тя скочи и след десетина минути двамата бяха долу на тротоара.
— Сега накъде? — попита Мария, като се отърква-ше нежно около рамото му. — Имаме цял час до срещата с Митко.
Той отвори уста, но се отказа да изговори онова, което грубо и изведнъж бе напряло на езика му. Просто тръгна и тя го последва. „Да ми купиш това. И това. И това!“ — повтаряше пред всяка витрина Мария. Тя се шегуваше мило, разбира се. Правеше го чудесно. Даваше му да разбере, че нищо не й трябва толкова, колкото той, самият. Това беше най-големият подарък за него, развесели го изведнъж и когато влязоха в един магазин да закусят, по време на кафето каза:
— Всъщност аз ти подарявам цяла Виена. Да не мислиш, че не я заслужаваш?
Тя се засмя и го целуна с искрящи очи.
После Иван я заведе в катедралата и каза още от вратата, като й даде двайсет шилинга:
— Купи една прилична свещ и я запали ей там, за баща ми.
Мария с готовност и приятна съсредоточеност се зае с това. Той застана пред каменните колони отново и си помисли, че някогашните големи завоеватели наистина са подарявали градове на любимките си. Попита се не се ли чувствува дребен пред тези велики завоеватели и след като изчака пред колоните да изтече онова малко време след смелите въпроси, което ражда рефлекса на заблудата, реши, че не. Тях ги нямаше сега, а той беше тук. (Какво по-абсолютно величие тук на земята освен това, да си жив?) После в онова време подаряването на градове е било възможно, а днес — не. Днес е достатъчно да заведеш любимата си до Виена — напълно е достатъчно. Виж, той беше дребен пред собствения си баща, защото фразата преди малко: „Подарявам ти цяла Виена“, всъщност беше на неукия зидар. Тъй негови и на неуката му съпруга — Ивановата майка, за която той се сещаше накрая — бяха всичките красиви, чисти линии, печелещи конкурсите от кариерата му. С колкото превъзхождаше мнозината си съперници, с толкова беше в простия, мечтателен свят на своите родители. С колкото не успя да стане истински голям художник, с толкова се бе отдалечил от този свят. Иван сега — отивайки към равносметката на петдесетгодишните — отлично знаеше това и никой жив човек не беше в състояние да го излъже. И даже фразата: „Подарявам ти цяла Виена“, съвсем не беше толкова чудесна, колкото думите на стареца, отправени към любимата снаха, няколко дни преди да си отиде завинаги: „Подарявам ти една кофа злато.“ Виолета се бе учудила и успя да каже само: „Цяла кофа?“ От скитническия живот на зидаря можеше наистина да се очаква всичко, той бе пребродил и Влашко, и Швейцария, и Америка с бичкията и теслата — в тези дни пред смъртта му дори Иван не знаеше, че по джобовете на покойника ще се намерят всичко седем лева и жълти стотинки, вероятно най-сигурният атестат за рая. „Цяла кофа, цяла кофа — беше повторил старецът с една от последните си усмивки. — Догоре пълна, с куп!“ Виолета после плака много и се кле пред Иван, че наистина никога не е получавала по-мил подарък от думите на своя свекър. Тя бе разбрала, че няма никаква кофа със злато, а че този човек, преди да си замине завинаги, й беше подарил душата си.