— Господин…
— Кохаран.
— Да. Вземете този пръстен.
— Защо?
— Защото го искате, а аз — не.
— Но той е ценна реликва.
— Вие също.
— Няма да питам какво означава това. — Изправи се и погледна тежко свещеника, после взе пръстена от масата и го сложи на пръста си. Някакви нови мисли изпълниха главата му, обаче нямаше с кого да ги сподели. — Благодаря — погледна пръстена. — Има ли някакво проклятие, свързано с него, за което трябва да знам?
— Трябва да приемеш, че има. — Изгледа двамата пред него. — Не одобрявам живота, който водите, но намирам за болно да гледаш как една любов умира. Каквато и да е любов, където и да е в тази сурова страна.
Обърна се и излезе от мазето.
Флин разбра, че Морийн бе говорила със свещеника, докато е спал. Трудно му беше да се справи с всичко, което се случи за толкова кратко време. Белфаст, старицата, абатството, свещеник, който използваше езически легенди, за да изказва християнски мисли, отчуждението на Морийн. Очевидно не можеше да овладее ситуацията. Постоя неподвижен известно време, после се обърна към нея:
— Ще ми се да премислиш за отиването в Дъблин. Тя погледна надолу и поклати глава.
— Моля те да останеш… не само защото аз… искам да кажа, че…
— Знам какво искаш да кажеш. Веднъж влязъл, оставаш докрай. Не ме е страх от тях.
— А трябва. Аз не мога да те защитя.
— Не съм те молила — тя го погледна.
— Може и да си права. Ти по-добре от мен разбираш тези неща, този тон й беше познат. Студен. Саркастичен. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти и я притисна. Църква или не, мястото я караше да се чувства неловко. Спомни си за ковчега, през който бяха минали в скривалището. Беше една малка смърт. Искаше когато излезе оттук да остави зад себе си всеки спомен за това място, всяка мисъл за войната. Погледна пръстена на ръката му.
— Остави тук проклетото нещо.
— Ще взема не само пръстена, Морийн. Ще взема и името.
— Какво име?
— Трябва ми нов псевдоним — Фин Макмейл. Морийн едва не се разсмя.
— Във всяка друга страна ще го сметнат за мегаломания. В Северна Ирландия обаче ще минаваш за съвсем нормален, Брайън.
— Та аз съм нормален.
— Не съвсем, по дяволите.
Той я погледна на слабата светлина от свещите. Помисли си, че не е срещал по-прекрасна жена от нея, и разбра, че от доста време не я бе възприемал по този начин. Сега беше съживена от очакването на ново начало, треската бе зачервила бузите й и караше очите й да блестят ярко.
— Може и да си права.
— За това, че си смахнат ли?
— И за това също — той се засмя на закачката й. — Имах предвид желанието ти да отидеш в Дъблин.
— Съжалявам.
— Недей. Само ме е яд, че не мога да дойда с теб.
— Може би някой ден ще се умориш от това, Брайън.
— Едва ли.
— Не, така е.
— Ще ми липсваш.
— Надявам се — отвърна тя. Той помълча малко, после рече:
— Все още не знам дали можем да му вярваме.
— За Бога, Брайън, той е свят човек. Приеми го такъв, какъвто изглежда.
— А на мен ми се струва различен. Има нещо странно в него. Все пак, още не сме се измъкнали.
— Знам.
— Ако нещо се случи и не успея да се сбогувам с теб както трябва…
— През всичките тези години си имал достатъчно време да кажеш каквото си чувствал. Времето не е проблемът. Чай?
— Да, ако обичаш.
Седяха притихнали и пиеха чая си. Флин остави чашата.
— Сестра ти… Морийн поклати глава:
— Не можем да помогнем на Шийла.
— Май си права.
— Не желая повече да виждам как убиват някого.
— Има и други начини — той потъна в мълчание, после добави: — Ключовете за затворите в Ълстър се намират в Америка.
Един месец по-късно, когато пролетта решително бе стъпила по полята, и три седмици след като Морийн Малоун замина за Дъблин, Брайън Флин нае кола и отиде до абатството да благодари на отец Донели и да го помоли за помощ и занапред.
Откри портите на абатството заключени и никой не отвори, когато удари камбанките пред входа, фермер, минаващ с каруца наблизо, го информира, че за абатството се грижат хора от селото, наети от епархията. И че там от години никой не беше живял.
Книга II
Ню Йорк
„Англичаните, шотландците, евреите — всички се чувстват добре в Ирландия; ирландците — никога. Дори патриотът трябва да напусне Ирландия, за да бъде чут“.
Глава 5
Облечен в черно, с бяла якичка на римокатолически свещеник, Брайън Флин застана в мрачната светлина на утрото близо до входа към южния неф на катедралата „Свети Патрик“. Носеше малък пакет, увит в бяла хартия на зелени детелини. Няколко по-възрастни жени и двама мъже стояха в основата на стъпалата близо до него, сгушени от студа.