Погледна надясно. От север се зададе кола със светещи жълти светлини. Когато мина покрай катедралата, от нея се разнасяха съскащи звуци. Мърфи видя струя зелена боя да излиза от задния край на машината и да очертава линия по средата на Пето авеню, която покриваше бялата осова линия.
Очите му се спряха върху огромната бронзова статуя на Атлас, обърнат с лице към него от другата страна на улицата пред международния център, вдигнал света в класическа поза, героична, но езическа. Никога не беше харесвал тази статуя — беше подигравка за неговата църква. Самият център Рокфелер, с грамадните си тромави сгради, беше подигравка — колосален монумент на егото на един-единствен човек, извисяващ се над мраморните кули на катедралата. Той погледна голото тяло на Бога срещу него и си спомни за високия свещеник в катедралата.
Брайън Флин се придвижи към сводеста дъбова врата в една от стените на вестибюла под камбанарията, отвори я и стъпи в малък асансьор. Натисна единственото копче на таблото и асансьорът тръгна нагоре. Флин излезе и се озова в залата за репетиции на църковния хор. Мина през нея, излезе на балкона и застана до парапета, Флин погледна надолу, отвъд морето от дървени скамейки, към издигнатия олтар. Бронзовите части по него се къпеха в нежна светлина, а мраморът бе огрян от невидими източници. Висока бяла статуя отразяваше изобилната светлина и изглеждаше — както трябваше да се очаква — безплътна и жива. Сякаш статуята на Свети Патрик срещу амвона го гледаше. Зад украсения с карамфили олтар беше кръглата апсида, в която се намираше страничният олтар на Дева Мария. Неговите високи, тесни, рисувани прозорци блестяха от лъчите на изгряващото слънце. Петнайсетте олтара, разположени по периферията на катедралата, бяха огрени от молитвени свещи.
Ако намерението беше да се вдъхне страхопочитание и обърканост, да се смали човекът пред лицето на Бог, тогава тази католическа сграда бе постигнала отлично целта си. Какви майстори на мистификацията и несигурността са тези католици, мислеше Флин, какви невероятни манипулатори на физическата реалност, и оттук — на духовната. Хлябът и виното, превърнати в плът и кръв. Глупости. И все пак в тази катедрала програмирането през детските години оказваше своя ефект. Това мислене бе преплетено с прекалено много забравени емоции. Извън тази църква беше светът, който не го караше да се чувства смален и не разиграваше фокуси, предназначени за очите и разума му. Огледа за последен път катедралата, после се насочи към малка вратичка, която извеждаше от балкона.
Блъсна го вълна от студен въздух и той влезе треперейки в кулата на камбанарията. Когато очите му привикнаха към тъмнината, тръгна напред и откри спираловидно стълбище с парапет в средата на кулата. Започна да се изкачва, придържайки се с една ръка, а в другата носеше пакета.
Кулата бе тъмна, ала полупрозрачното стъкло пропускаше сивкава светлина. Докато се изкачваше, забеляза, че от устата му излиза пара. Стълбището премина в поредица от обикновени дървени стъпала, а те ставаха все по-несигурни. Зачуди се дали някой някога изобщо се качваше тук. Не можеше и да си представи защо биха го направили. Спря да си поеме дъх на една площадка под това, което смяташе, че бе първата камбанария.
Усети някакво движение отдясно и извади пистолета си. Тръгна леко приведен в посоката, откъдето долови движението, оказа се, че това бяха каишите, които висяха от камбаните. Сенките им падаха по стената зловещо, люшкаха се от течението и се удряха в краищата на дупката, през която преминаваха на площадката.
Отново се огледа. Мястото беше странно. Разсеяната светлина засилваше ефекта, звуците на заобикалящия го град се променяха в странни стенания, които сякаш се изтръгваха от самата кула. Течението също бе странно, защото не можеше да се определи посоката, от която духаше. Изглеждаше така, сякаш идваше от някакъв огромен дихателен орган, принадлежащ на самата катедрала — в известен смисъл, това сякаш беше тайнственото дихание на катедралата или, може би, на самия Свети Патрик. Все пак, в този дъх някак си не се чувстваше святост. Тук обитаваше и злото. Беше усетил това в абатство Уайтхорн и впоследствие осъзна, че онова, което вярващите вземаха за присъствие на Светия дух, бе нещо съвсем различно за невярващите.