Опита се да запали цигара, клечките отказваха да останат запалени. Краткото им припламване освети малката многоъгълна камбанария на кулата. Мислите му отново се върнаха към мазето на залата на катедралния съвет в Уайтхорн. Потърка с ръка огромния пръстен, който продължаваше да носи. Спомни си Морийн и си я представи такава, каквато я бе видял в това подземие: изплашена, болна, натъжена от раздялата им. Чудеше се какви ще са първите й думи към него след тези четири години.
Погледна часовника си. След десет минути камбаните щяха да започнат да свикват вярващите за молитва и ако останеше близо до тях, можеше да оглушее. Стъпи на горното стъпало и започна да се спуска. За миг усети някакъв порив да изкрещи богохулни думи нагоре към тъмните кули, да разбуди онези духове в орловото им гнездо. Искаше да им каже, Фин Макмейл идва и те трябва да му сторят път.
Стълбата го отведе до първата камбанария, в която се намираха три от деветнайсетте отлети от бронз камбани на катедралата. Висяха от дебела носеща греда. Флин отново погледна часовника си. Още осем минути. Постави фенерче на гредата и заработи бързо. Разви пакета и оттам се показа черна метална кутия. Откри кабела, който водеше до сервизната лампа на помещението, закрепена на гредата. Отряза жицата и върза двата края към изводите на металната кутия. Настрои електрическия часовник на кутията на 17,00 ч., после дръпна шнурчето на лампата. Сега вече камбанарията беше слабо осветена. Показаха се прахът и паяжините, трупани цял век. В тихата стая броячът започна да отмерва оглушително времето.
Флин докосна една от бронзовите камбани и усети студенината й. Днес Ню Йорк ще я чуе за последен път.
Глава 6
Морийн Малоун стоеше гола пред високото огледало на вратата. По лицето и раменете й се стичаше студена вода и проблясваше на ярката светлина в банята. Ръката й се вдигна към дясната гърда и тя почувства студената грапава плът от едната страна. Взря се в моравата резка. Боже, каква беля може да направи един куршум. Веднъж си бе мислила за пластична операция, обаче раната стигаше чак до дъното на душата й, където не би могла да стигне ръката на никой хирург. Взе хотелската хавлия, уви се в нея и отиде в спалнята. Тръгна бавно по дебелия килим, раздели тежките завеси и погледна навън към града от четирийсет и втория етаж на северното крило на „Уолдорф“.
Спираше поглед върху съзвездията от светлини. Нанизи от лампи по улиците и мостовете пресичаха каналите и равните места около острова, самият остров беше гъсто застроен с невероятно големи сгради. Огледа най-близките от тях и видя катедралата, разпростряна във формата на кръст, окъпана в студена синя светлина. Точно срещу нея се изправяше апсидата. Входът гледаше към широк булевард. Двете кули отгоре му се издигаха изящно между тромавите правоъгълни конструкции наоколо. Видя оживено движение по много от улиците. Твърде непривично за това време на денонощието, мина й през ума.
Светлините на града започнаха да се сливат пред очите й. Върна се в мислите си към вечерята в голямата зала на долния етаж, където беше държала реч. Какво каза на онези дами и господа от Амнести Интърнешънъл? Че тя се намира там от името на всички живи и мъртви на Ирландия. Попитаха каква е нейната мисия. Трябва да се убедят британците да освободят затворените в Северна Ирландия по силата на Закона за специалните правомощия. След това, само след това нейните предишни другари по оръжие щяха да преговарят за мир.
Вестниците бяха писали, че появяването й на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ на празничния ден на светеца със сър Харолд Бакстър — британския генерален консул в Ню Йорк — щеше да представлява исторически прецедент. Никога никой кардинал не бе позволявал на човек, който има макар и далечна връзка с политиката, да застане с него на стъпалата на този ден. Политическите фигури, както й бяха обяснили, поздравяваха кардинала и неговия антураж, после се присъединяваха към шествието и вървяха пеша до парадните трибуни, четиринайсет пресечки на север. Но Морийн Малоун, бивш терорист от ИРА, беше поканена. „Не прости ли Исус на Мария-Магдалена?“ — бе я запитал кардиналът. Не беше ли тъкмо това същността на Христовото послание? Не бе сигурна, че й се нрави сравнението с тази известна проститутка, ала кардиналът изглеждаше толкова искрен.
Беше напълно наясно, че сър Харолд Бакстър се чувстваше също толкова неловко в тази ситуация, колкото и тя, но той не би могъл да приеме поканата без позволението на Британското външно министерство, така че поне това беше някакъв напредък. Мирните инициативи, за разлика от военните, винаги имаха такова незначително, колебливо и неуверено начало.