Колкото и изненадващо да изглежда, въпреки целия шум и лудост на този ден, повече от два века в Ню Йорк не бе ставал сериозен политически инцидент на празника на Свети Патрик. Но всяка година Бърк усещаше, че ще се случи. Трябваше да се случи в даден момент.
Тревожеше го присъствието на онази Малоун в Ню Йорк. Беше я интервюирал накратко в голямата зала на „Уолдорф“ предишната вечер. Изглеждаше приятна, освен това бе хубава. Не се изплаши от предупрежденията му, че някой може да реши да я убие. Вероятно е свикнала със заплахите за живота си, помисли той. Ирландците бяха специалитет на Бърк. Ирландците, смяташе той, бяха потенциално най-опасната група от всички. Но ако решат да нанесат удар, биха ли избрали този ден? Този ден им принадлежи. Парадът беше тяхното свикване под знамената, техният начин да развеят зеления цвят. То им бе така необходимо в тези дни, когато бяха считани за най-нежеланите чужденци в Америка. Спомни си един виц, популярен в началото на века, който дядо му често разказваше:
„Какъв ден е денят на Свети Патрик? — Това е денят, в който протестантите и евреите поглеждат от прозорците на жилищата си на Пето авеню, за да видят как маршируват работниците им“.
Това, което беше започнало като първа демонстрация за граждански права в Америка, сега напомняше на града и нацията, че ирландците все още съществуваха като сила. Той бе денят, в който ирландците обръщаха надолу с главата Манхатън и Ню Йорк. Бърк се изправи, протегна едрото си тяло, после се спусна по редиците от пейки и скочи на тротоара. Тръгна зад трибуните, докато стигна до един отвор в ниската каменна стена, която ограждаше Сентръл парк. Пред него се издигаше огромният, подобен на крепост „Арсенал“ — това всъщност бе административна сграда на парка. На нея, заедно с американското знаме, се развяваше зелено-бяло-оранжевият трикольор на Република Ирландия. Заобиколи сградата отдясно и дойде до затворени високи порти от ковано желязо. Без особено голям ентусиазъм той се покатери по тях, после тупна в зоопарка от другата страна.
Зоопаркът беше пуст и много по-тъмен от булеварда. Украсени лампи хвърляха слаба светлина върху пътеките и тухлените сгради. Продължи бавно по правата алея, придържайки се към сенките. Докато вървеше, извади от кобура служебния си пистолет и го мушна в джоба на сакото си, повече като предпазна мярка срещу крадци, отколкото срещу професионални убийци.
Сенките на оголените яворови дървета падаха върху алеята, и миризмата на мокро сено и животни изпълваше потискащо студения мъглив въздух. От лявата му страна в своя басейн лаеха тюлени, а птиците, затворени или свободни, цвърчаха и крякаха в какафония от познати и екзотични звуци.
Бърк премина под тухлените сводове, които крепяха голямата часовникова кула, и се взря в сенките на колонадата, там нямаше никой. Свери своя часовник с този над него. Фъргюсън или закъсняваше, или беше умрял. Облегна се на един от сводовете под часовника и запали друга цигара. Около себе си видя на изток, юг и запад извисяващите се небостъргачи, очертани на утринното небе. Те се трупаха близо до черните очертания на дърветата, като странни скали около планинска просека. Чу звук от тихи стъпки зад гърба си и се обърна, надничайки иззад свода към пътеката, която водеше към детския зоопарк по-навътре в парка.
Джак Фъргюсън мина през бетонен тунел и стъпи на осветено място, после спря.
— Бърк?
— Тук съм.
Бърк гледаше как се приближава Фъргюсън. Мъжът вървеше с леко накуцване. Мушамата му от добро качество, прекалено голяма за неговия ръст, се развяваше при всяка крачка.
Фъргюсън му подаде ръка и се усмихна, разкривайки редица пожълтели зъби.
— Радвам се, че те виждам, Патрик. Бърк пое ръката му.
— Как е жена ти, Джак?
— Зле. Боя се, че е зле.
— Съжалявам. Ти самият изглеждаш малко блед. Фъргюсън докосна лицето си.
— Така ли? Трябва да излизам повече.
— Разходи се в парка, когато се вдигне слънцето. Защо се срещаме тук, Джак?