— Не давай на Малоун и Бакстър да се измъкнат. Дръж ги заковани там, докато избухнат бомбите.
Без да спира да стреля, Лиъри изкрещя:
— Да, да. Само наблюдавай проклетите странични врати!
Силен поток от червени трасиращи куршуми се появи от дългата северозападна галерия и покри скамейките на хора. Лиъри изстреля ответен куршум преди последният трасиращ да е излязъл от цевта на полицейската пушка и стрелбата внезапно спря.
Лиъри се оттегли назад до тръбите на органа и огледа черната хоризонтална линия, образувана от парапета на балкона и разсичаше осветената от свещи и огньове катедрала. Беше въпрос на вероятност, знаеше той. Имаше хиляда и триста квадратни фута напълно неосветен балкон и по-малко от двайсет полицаи, които бяха в удобна позиция за стрелба към балкона. Поради високите си позиции за стрелба те можеха да откриват огън само под определен наклонен ъгъл, това ограничаваше стрелбата до определена точка или ниво. То свиваше зоната, в която можеше да бъде убит. В добавка той и Мегън носеха бронирани жилетки под робите. Неговата пушка беше със заглушител и имаше поглъщащо светлината устройство. И двамата се движеха постоянно. Инфрачервените мерници на полицаите щяха да останат бели, докато фосфорът отдолу продължаваше да гори, но той стреляше по осветено пространство и виждаше очертанията им над ръба на галериите. Вероятност. Жребий. Умения. Позиция за наблюдение и стрелба. Всичко беше в негова полза. Винаги ставаше така. Късмет не съществува. Бог не съществува. Той извика на Мегън:
— Колко е часът?
Тя погледна часовника си и видя светещата минутна стрелка да отброява още една минута.
— Четиринайсет минути до 6,03.
Той кимна на себе си. Имаше моменти, когато се чувстваше безсмъртен, и моменти, когато безсмъртието означаваше само да остане жив достатъчно дълго, за да може да стреля още веднъж. Четиринайсет минути. Няма проблем.
Бърк чу полевия телефон да изпуква и вдигна слушалката от пода.
— Бърк.
От слушалката се разнесе гласът на кмета Клайн:
— Лейтенант, нямах намерение да прекъсвам командната ви мрежа. Разбира се, слушах всичките ви разговори, и понеже не съм там, за да преценя ситуацията, смятах, че е по-добре да оставя капитан Белини да се справи… но сега, когато той е…
— Високо ценим това, сър — Бърк беше забелязал, че в гласа на Клайн се долавяше онази хладна прецизност, която се намираше само на косъм от истерична паника. — Всъщност, аз трябва да се добера до подземието, господин кмет, така че…
— Да, само секунда… чудех се дали не може да ни информирате…
— Току-що го направих.
— Какво? О, да. Само още една секунда. Трябва ни доклад за обстановката от вас като единствен офицер там… между другото сега вие сте командир.
— Благодаря. Ще ви се обадя след малко.
— Добре.
Чу изщракването и предупреди оператора:
— Не свързвай повече този задник.
Той пусна слушалката на пода.
Полицаите от шести взвод се спуснаха с въжета от полицейските хеликоптери през отворените тавански капандури. Минаха по покритите с пяна мостици в южната кула и се разделиха. Едната група тръгна нагоре към поста на Дивейн, другата надолу към нивата на галериите и балкона.
Групата, която се качваше в кулата, хвърляше гранати пред себе си и минаваше ниво по ниво, докато стигнаха в стаята, където беше постът на Дивейн. Потърсиха тялото на снайпериста в тъмната, пълна с пушек стая, но намериха само кървави петна на пода и противогаз, захвърлен в ъгъла.
Водачът на групата докосна едно петно върху стълбата, която продължаваше нагоре, и вдигна глава.
— Ще тръгнем оттук и ще разпръскваме сълзотворен газ.
Мъжете поставиха противогази и хвърлиха газови гранати на следващото ниво. Изкачваха стълбата от площадка до площадка и заедно с тях се издигаше газът. Стигнаха до най-тясната част на кулата. Някъде над главите си чуха звуци от кашляне и повръщане. Проследиха кървавата диря върху ръждясалата стълба, докато стигнаха до тясна осмоъгълна стая с остър покрив, около петнайсет нива над улицата. В осемте каменни стени имаше отвори без стъкла във формата на детелини. Кървавата диря свършваше над стълбата, а подът под един от отворите беше омазан с повръщано. Водачът свали противогаза и подаде главата и раменете си от отвора. Погледна нагоре. Нагоре, по последните сто фута на заострената кула вървеше редица от метални скоби, които стигаха до медния кръст на върха. Водачът видя по средата на наклона катерещ се мъж. Човекът загуби равновесие за миг, после се закрепи и се изтегли до следващата скоба. Водачът слезе отново в малката студена стая. Свали пушката си и я зареди.