— Запази хладнокръвие, лейтенант! Между нас и тях няма нищо лично. Разбираш ли?
Друг полицай запали цигара и добави:
— Те правят най-доброто, на което са способни, и ние даваме най-доброто от себе си. Днес силата е на тяхна страна, разбираш ли? Не на наша. Макар че е много странно… Искам да уточня, че се намираме в катедрала и…
Бърк измъкна цигарата от ръката му и опита да се овладее:
— Добре… Добре… Някакви идеи?
Един, който попиваше малка рана на челюстта си, отговори:
— Да, предложи им моята работа. Друг добави:
— Някой трябва да излезе на този балкон през една от кулите. Там е истината.
Бърк погледна циферблата на часовника си. Вдигна слушалката и се обади на взвода на стълбището към ризницата:
— Заложниците успяха ли? Свързочникът отговори:
— Който стреля с онази М-16 там горе, не стреляше по вас. Сипеше куршуми между скамейките и стълбището. Господи, някой там наистина им има зъб!
— Сигурен съм, че няма нищо лично. — Бърк хвърли телефона долу. — Започва да ми писва.
— Какво, по дяволите, разпалва така тези ирландци? — попита някой. — Нима политическите убеждения? Аз например съм член на демократическата партия, обаче не се вълнувам толкова от това.
Бърк смачка цигарата и се замисли за Белини. Погледна съсирената кръв по панталоните му, която преди беше част от Белини, от тази голяма, бавно мислеща глава, в която се оказа, че е имало повече знания, отколкото Бърк бе предполагал. Белини щеше да знае какво да направи, а ако не знаеше, поне щеше да може да вдъхне увереност на тези почти обезумели мъже около него. Бърк се чувстваше напълно откъснат от своята среда и не желаеше да дава заповед, след която щеше да има още убити. Сега наистина разбра и оцени причината за ексцентричното му поведение през цялата нощ. Несъзнателно започна да трие кървавите петна по панталона си, докато някой каза:
— Кръвта не може да се премахне.
Бърк кимна. Сега разбра, че се налага самият той да отиде на балкона и да свърши с всичко по някакъв начин.
Морийн слушаше как огънят замира. Ръката на полицая, паднал от галерията, се люлееше между скамейките и от нея капеше кръв, която беше образувала червена локва. Сред звуците на стрелбата й се бе сторило, че чу звук откъм амвона.
Бакстър прошепна:
— Това беше последният ни шанс, Морийн.
Тя го чу отново — дълго задавено стенание. Отговори:
— Може би имаме още един шанс.
Дръпна се от Бакстър, който се опита да я задържи, и се изтърколи под скамейките до техния край там, където започваше спиралното стълбище на амвона. Между нея и стълбището имаше няколко фута открито пространство. Плъзна се през него и се залепи за стълбището, скрито с мраморен парапет, стиснала с ръка колоната, около която се извиваха стъпалата. Когато стигна до амвона, забеляза кървави петна на най-горните стъпала. Погледна във вътрешността и видя, че Брайън бе успял да се поизправи и да седне с гръб към мраморната балюстрада. Очите му бяха затворени и тя го гледа мълчаливо няколко секунди. Гърдите му се повдигаха и спадаха неравномерно. После Морийн изпълзя на амвона.
— Брайън.
Отвори очите си и ги спря върху нея. Тя се надвеси над него и попита тихо:
— Видя ли какво направи? Всички са мъртви, Брайън. Всичките ти верни приятели са мъртви… Останаха Лиъри, Мегън и Хики. Копелетата!
Той хвана ръката й и я стисна слабо.
— Имаш… право. А… Бакстър?
Тя кимна, после разкъса ризата му и видя дупката от куршума, който бе влязъл отгоре през рамото му. Прокара ръцете си по него и откри изходната рана на противоположния хълбок. Беше огромна и разкъсана, пълна с парченца кост и мозък.
— О, Боже… — Пое няколко пъти дълбоко дъх, за да дойде на себе си и пак запита: — Струваше ли си?
Очите му я гледаха будно и ясно:
— Престани да ми натякваш, Морийн.
Погали бузата му.
— Отец Мърфи… защо го?…
Той затвори очите си и поклати глава:
— Никога не можем да избягаме от онова, което сме били като деца… Свещениците ми вдъхват страхопочитание… — пое дъх с усилие. — Свещениците… Катедралите… Човек напада всичко, от което се страхува… Примитивната самозащита…
Тя хвърли поглед на часовника си, хвана го за рамото и леко го разтърси.
— Можеш ли да накараш Мегън и Лиъри да спрат? — Погледна към микрофона. — Ще ти помогна да се изправиш.
Не отговори. Тя отново го разтърси:
— Брайън, всичко свърши! Край! Спри това убиване!
Той поклати глава:
— Не мога да ги спра… Знаеш много добре, че не мога…
— Тогава ми кажи за бомбите. Брайън, колко са бомбите? Къде се намират? В колко часа…
— Не знам… А и да знаех… Не знам… 6,03… по-рано… или по-късно… две бомби… осем… сто… Питай Хики…