— О, за Бога! Днес градът гъмжи от ирландци, нали? Искам да кажа, че може да бъдем видени от някого.
— Може и да си прав.
Тези стари революционери ще се разболеят и умрат без параноята и конспирациите си, помисли си Бърк. Извади плоско метално шише от джоба на сакото си.
— Малко чай с ирландско?
— Бог да те поживи.
Фъргюсън го взе и отпи, после го подаде на Бърк, оглеждайки заобикалящите ги сенки.
— Сам ли си?
— Тук сме само аз, ти и маймуните.
Бърк пийна и огледа Фъргюсън над ръба на шишето. Джак Фъргюсън бе истински представител на колежанските марксисти от трийсетте. Животът му беше преминал през периоди на разпалване или очакване на революцията на работническата класа. Историческите приливи и отливи, които бяха помитали света от войната насам, не бяха успели да го засегнат или впечатлят. Освен всичко друго, той бе пацифист, кротък човек, макар че тези очевидно противоположни идеали изглежда никога не предизвикваха у него вътрешен конфликт. Бърк му подаде шишето.
— Искаш ли още една глътка?
— Не, по-късно.
Бърк зави капачето, изучавайки Фъргюсън, който нервно се оглеждаше. Той бе висш офицер в официалната ИРА, или каквото беше останало от нея в Ню Йорк, и бе също толкова ненужен и загиващ, колкото останалите от тази група старци.
— Какво ще стане днес, Джак?
Фъргюсън хвана Бърк за ръката и го погледна в лицето:
— Фенианите отново са яхнали конете, момчето ми.
— Наистина ли? А откъде са взели конете?
— Не се шегувам, Патрик. Говоря за група ренегати, съставена в по-голямата си част от „временни“ от Ълстър. Наричат себе си фениани.
Бърк кимна. Беше чувал за тях.
— Тук ли са? В Ню Йорк?
— Боя се, че да.
— С каква цел?
— Не мога точно да кажа, но са намислили някаква пакост.
— Достоверен ли е източникът?
— Много.
— Тези хора занимават ли се с тероризъм?
— Казано на съвременен език, да. Затънали са до уши в това. Те са убийци, подпалвачи и атентатори. Каймакът на временната ИРА. Изравнили са със земята по-голямата част от центъра на Белфаст и са отговорни за стотици убийства. Лоша банда.
— Така изглежда. Какво правят през уикендите? Фъргюсън запали цигара с треперещи ръце.
— Да поседнем.
Бърк го последва към една пейка срещу клетката на горилите. Докато крачеше, гледаше мъжа пред себе си. Ако въобще съществуваше човек, по-отживял времето си и по-приличащ на Дон Кихот, от Джак Фъргюсън, той никога не го бе срещал. Все пак Фъргюсън беше някак си оцелял в ада на политически левите и дори бе останал жив, след опит да бъде убит — или, както Фъргюсън би го поправил, след политическо посегателство над живота му. В тези неща можеше да му се вярва.
Марксистки ориентираните „официални“ не се доверяваха на отцепилите се от временната ИРА, и обратното. Всяка страна все още имаше хора в противниковия лагер и те бяха най-добрите източници на информация за съответната страна. Единствената обща връзка между тях беше дълбоката омраза към англичаните и политиката на ненамеса в Америка. Бърк седна до Фъргюсън.
— ИРА не е извършвала терористичен акт в Америка от втората световна война — изрецитира Бърк една конвенционална истина. — И не смятам, че са готови да го направят сега.
— Това е вярно, разбира се, за „официалните“, даже и за „временните“. Но не се отнася за тези фениани. Дълго време Бърк стоя мълчаливо, после попита:
— Колко са?
Фъргюсън запали нова цигара от недогорелия си фас.
— Поне двайсетина, може би и повече.
— Въоръжени ли са?
— Разбира се. Когато са напуснали Белфаст, са били невъоръжени, но тук има хора, които им помагат.
— Коя е мишената?
— Кой знае? Днес има безброй мишени. Стотици политици на парадните трибуни, в шествието. Хора на стъпалата на катедралата. Освен това, разбира се, има Британско консулство, Британски авиолинии, Ирландско бюро по туризма, Търговска легация на Ълстър…
— Добре. Списъкът ми е известен.
Бърк загледа една горила с червени горящи очи. Тя се бе втренчила в тях през решетките на клетката. Животното изглеждаше заинтересовано и обръщаше главата си винаги, когато проговореха.
— Кои са водачите на тези фениани?
— Мъж, който нарича себе си Фин Макмейл.
— Как е истинското му име?
— Може да разбера днес следобед. Дясната ръка на Макмейл е Джон Хики, кодово име Дърмът.
— Хики е мъртъв.
— Не е, живее тук, в Ню Джърси. Сигурно наближава осемдесет.
Бърк никога не бе срещал Хики, но кариерата му в ИРА беше толкова дълга и толкова опръскана с кръв, че го споменаваха в учебниците по история.
— Нещо друго?
— Не, това е засега.
— Къде можем да се видим по-късно?