— Мисля, че ни будалкаш.
Хики се засмя.
— Добре тогава, нареди на всички да си тръгват, скъпа, и хвърли една ударна граната по мен. Ако това не взриви бомбата, тогава някой сапьор може да се върне и да я обезвреди. Ти няма да можеш да го направиш с разтърсения си мозък, а аз няма да мога да му попреча с моя разтърсен мозък. Давай, момиче! Хайде да видим дали си от камък!
Уенди Питърсън се обърна към командира:
— Дай ми ударна граната и се изнасяйте.
— Другия път. Пък и знаеш, не носим такива неща в такива пространства.
Тя извади от една ножница тясна дълга кама, която използваше за рязане на пластични експлозиви, и тръгна да заобиколи ъгъла на криптата. Командирът се протегна и я дръпна назад.
— Къде, по дяволите, си тръгнала? Има повече от шейсет фута до него. Никой не може да премине такова разстояние, без да издаде звук. Ще те гръмне на място в мига, когато те чуе.
— Тогава ме прикривайте с шум!
— Забрави.
Хики извика:
— Какво следва сега, момчета? Сигурно някой ще се опита да допълзи? Мога да чуя дишане от трийсет и четири фута. Мога да помириша ченге от шейсет фута. Слушайте, господа… и дами, настъпи моментът да си тръгнете. Досаждате ми, а има неща, които трябва да свърша през последните няколко минути. Например, сега ми се пее.
Той запя цинична версия на британска войнишка песен:
Да ви го начука-а-а-ам, да ви го начукам на всички-и-и! На високите и ниските-е-е-е, да го начукам на всички ченгета и техните пушки! Да го начукам на всички свещеници и техните копелета! Затова сбогом на всички.
Аз ще ви преча и бавя, докато вие чакате да спасите Хари.
Но въпреки всичко майната ви на всички.
Уенди Питърсън върна камата и въздъхна.
— Хайде да се връщаме!
Редицата тръгна назад към отвора за коридора, като се движеха с преувеличено спокойствие, което целеше да прикрие факта, че искаха да се оттеглят светкавично. Никой не се обърна назад, освен Уенди Питърсън, която погледна два-три пъти през рамо. Внезапно тя затича приведена покрай редицата мъже към отвора.
Джон Хики се измъкна от тясното си скривалище и седна до основата на колоната, подпрял гръб към експлозива.
— Ох, най-после — той напълни лулата си, запали я и погледна часовника си. 5,56 ч. — Божичко, стана късно… — Затананика и после запя ирландска приспивна песен: — „На-а-ани, на-а-нкай, нани-на, тихо сега, не плачи…“
Командирът на шести взвод се катереше по металните скоби на върха на южната кула с въже, вързано за колана. Движеше се тихо в студената тъмна нощ, докато стигна на пет фута под Рори Дивейн, който все още висеше закачен за хоризонталната част на кръста. Полицаят извади пистолета си.
— Хей, Исусе! Не мърдай, или ще ти надупча задника!
Дивейн отвори очи и погледна надолу зад себе си.
командирът вдигна пистолета си.
— Въоръжен ли си?
Дивейн поклати глава. Командирът успя да разгледа окървавеното му лице на нощните светлини.
— Май здравата си пострадал, знаеш ли? Дивейн кимна.
— Сега слизай. Леко и внимателно. Дивейн поклати глава.
— Не мога.
— Не можеш ли? Ти се качи там, копеле! Сега слизай! Няма да вися цял ден тук и да те чакам.
— Не мога да помръдна.
Взводният командир се сети, че половината свят сега го гледа по телевизията, и изобрази на лицето си загриженост. После се усмихна добродушно на Дивейн.
— Мамка ти, задник такъв! За два цента съм готов да завра този пистолет между краката ти и да изстрелям топките ти в орбита около земята. — Той хвърли поглед към сградата на център „Рокфелер“ и показа на камерите решително изражение. Направи още една крачка нагоре. — Виж какво, ангелче, качвам се с въже и ако изсереш някое лайно, кълна се в Бога, педераст скапан, ще изхвърчиш оттук.
Дивейн се загледа в приближаващата се черна фигура.
— Вие, американците, се изразявате много странно.
Командирът се засмя и се изкачи над ръба на шпила. Хвана се с ръце за основата на кръста.
— Печено момче си. Задник си, но си готин. Не мърдай!
Той заобиколи странично и се издърпа нагоре, докато главата му дойде на едно ниво с рамото на Дивейн. Протегна се и прекара въже около тялото му.
— Ти ли си онзи тип, който изстреля фойерверките? Дивейн кимна.
— Истински циркаджия си, нали, малкият? Какво още друго можеш да правиш? Да жонглираш? — Той завърза края на дългото въже за върха на кръста и каза с малко по-тържествен глас: — Сега ще трябва да се спуснеш надолу. Аз ще ти помогна. Мозъкът на Дивейн беше почти вцепенен, но все пак усети, че нещо не беше наред. Имаше нещо абсурдно в това да висиш на такава височина в най-развития в технологично отношение град в света и да те накарат да слизаш ранен с въже, за да те спасят.