Выбрать главу

— Обаждай ми се вкъщи на всеки час след дванайсет по обяд. Ако не се чуем, ще се видим тук на терасата на ресторанта в четири и половина… освен ако това, което трябва да се случи, вече не се е случило. В такъв случай за известно време ще напусна града.

Бърк кимна:

— Мога ли да направя нещо за теб?

Фъргюсън изигра едновременно изненада и безразличие, както правеше винаги, щом стигнеха до това.

— Какво да направиш ли? Ами добре… Да видим… Как е специалният фонд напоследък?

— Мога да взема неколкостотин.

— Добре. Малко сме я позакъсали.

Бърк не знаеше дали има предвид себе си и съпругата си, или своята организация. Може би и двете.

— Ще се опитам да взема повече.

— Както искаш. Парите не са толкова важни. Важно е да се избегне кръвопролитие и правителството да разбере, че ние помагаме. И никой друг да не предположи това — винаги сме постъпвали тъй. Фъргюсън се изправи и протегна ръка.

— Довиждане, Патрик.

Бърк се изправи и пое ръката на Фъргюсън.

— Направи каквото можеш, Джак, но внимавай! Дълго гледа след Фъргюсън, който накуцваше по пътеката и изчезна зад часовника. Усети, че е измръзнал, и отпи от шишето си. Фенианите отново са яхнали конете. В главата му се мярна подозрението, че този ден на Свети Патрик ще бъде най-запомнящ се от всички.

Глава 8

Морийн Малоун остави чашата с чай и зашари с поглед из хотелската трапезария.

— Би ли желала нещо друго? — усмихна й се през масата Маргарет Сингър, секретар на Амнести Интърнешънъл.

— Не, благодаря — тя едва не добави „госпожо“, но се възпря навреме. Три години, прекарани като революционер, не можеха да променят вроденото почтително отношение.

До Маргарет Сингър седеше Малкълм Хъл, също от Амнести. А от другата страна на кръглата маса беше мъж, представен само като Питър. Той бе облегнал гръб на стената и наблюдаваше главния вход на трапезарията. Не ядеше, нито се усмихваше. Пиеше само неподсладено кафе. Морийн познаваше добре този тип мъже.

Петият човек на масата беше пристигнал по-късно и доста неочаквано: сър Харолд Бакстър, генерален консул на Великобритания. Бе дошъл, както обясни прямо, да разчупи леда, за да не изпитват неудобство, когато се срещнат на стълбите пред катедралата. Тези британци, каза си на ум Морийн, толкова цивилизовани, учтиви и практични. Да ти се доповръща. Сър Харолд си наля кафе в чашата и се усмихна:

— Ще останете ли тук известно време?

Тя се насили да погледне в ясните му сиви очи. Не изглеждаше на повече от четирийсет, но косата му сивееше на слепоочията. Не можеше да се отрече, привлекателен е.

— Смятам довечера да си тръгна за Белфаст. Той продължаваше да се усмихва.

— Не намирам идеята за много добра. По-добре Лондон, или дори Дъблин.

Тя посрещна думите му с усмивка. Превод: „След днешния ден онези в Белфаст със сигурност ще те убият“. Не смяташе, че него лично го интересува дали ИРА ще я ликвидира, но неговото правителство явно бе решило — тя може да им бъде полезна. Гласът й стана хладен:

— Когато гладът уби милион и половина ирландци, той разпръсна още толкова по целия англоговорящ свят. Между тези ирландци винаги има и по някой от ИРА. Ако трябва да умра от куршум, предпочитам това да се случи в Белфаст, а не някъде другаде. Известно време никой не проговори, после сър Харолд каза:

— Със сигурност надценявате силата на тези хора извън Ълстър. Даже на юг правителството в Дъблин ги е обявило извън закона…

— Правителството в Дъблин, сър Харолд, е шайка британски лакеи. — Така. Сега вече наистина разчупи леда, помисли си Морийн. — Единствената надежда на католиците от шестте графства, или, както ги наричате, Ълстър, остава Ирландската републиканска армия. Не Лондон, Дъблин или Вашингтон. Северна Ирландия се нуждае от алтернатива на ИРА, затова мястото ми е в Северна Ирландия.

Очите на сър Харолд придобиха уморен вид. До гуша му бе дошло от този проблем, но се чувстваше длъжен да отговори.

— И вие ли сте алтернативата?

— Аз търся алтернатива на изтребването на невинни граждани.

Харолд Бакстър сложи на лицето си своя най-леден поглед.

— А на британските войници? Кажете ми защо католиците в Ълстър искат да се обединят с народ, управляван от британски лакеи?

Отговорът й беше също толкова бърз, колкото неговия. И двамата бяха научили урока си:

— Смятам, че един народ би предпочел да бъде управляван от собствените си некомпетентни политици, отколкото от чужди, също толкова некомпетентни.

Бакстър се облегна назад и събра дланите си:

— Моля ви да не забравяте, че две трети от населението в Ълстър е протестантско и счита не Лондон, а Дъблин за чужда столица.