— Брайън?
Чу движение в дневната. Коленете й започнаха да треперят и ги притисна едно към друго.
— Върви по дяволите, Флин!
Вратата, свързваща спалнята с дневната, отскочи настрани.
— Госпожо? — от другия край на стаята я гледаше камериерката.
Морийн въздъхна дълбоко.
— Има ли тук още някой?
— Не, госпожо.
— Някой идвал ли е?
— Само момчето с цветята.
— Моля ви, излезте.
— Да, госпожо.
Камериерката избута количката си в коридора. Морийн отиде след нея да затвори вратата, после седна във фотьойла и впери поглед в сложно преплетените шарки на тапета.
Беше изненадана от спокойствието си. Почти й се прииска той да се изтърколи изпод леглото и да се усмихне с онази странна усмивка, която въобще не приличаше на усмивка. Извика в представите си неговия образ и той застана пред нея. Той би казал: „Мина страшно много време, Морийн“. Винаги изричаше това, след като са били разделени. Или: „Къде са цветята, моето момиче? На някое специално място ли си ги поставила?“
— Да, много специално — отвърна на глас тя. — Пуснах ги в скапания клозет.
Поседя там няколко минути, продължавайки въображаемия си разговор с него. Разбра колко много й липсва и как иска да чуе отново гласа му. Беше едновременно развълнувана и уплашена от мисълта, че той е наблизо и ще я открие.
Телефонът до нея иззвъня. Остави го да звъни дълго, преди да вдигне слушалката.
— Морийн? Наред ли е всичко? — Беше Маргарет Сингър. — Да дойда ли да те взема? Трябва да сме в Ирландския павилион…
— Слизам веднага.
Затвори и започна да се изправя бавно от фотьойла. Прием в Ирландския павилион, после присъствието й на стъпалата пред „Свети Патрик“, шествието и парадните трибуни в края на деня. След това благотворителна вечеря, организирана от ирландското културно общество за децата на Ирландия. После летище „Кенеди“. Колко много забавления в името на това, хората да бъдат утешени за опустошенията от войната. Възможно е само в Америка. Само американците могат да превърнат Апокалипсиса в танцова забава.
Мина бавно през дневната и влезе в спалнята. На пода видя едничък зелен карамфил и коленичи, за да го вдигне.
Глава 9
Патрик Бърк надзърна от телефонната кабина в сумрачния интериор на „Блеърни стоун“, който се намираше на Трето авеню. На стъклото на бара имаше залепени картонени детелини, а от тавана висеше пластмасова шапка, каквато носеше популярен вълшебник от ирландските фолклорни приказки. Бърк набра директен номер на „Пълийс Плаца“.
— Лангли?
Инспектор Филип Лангли, шеф на отдела за разузнаване в полицейското управление на Ню Йорк, отпи от кафето си.
— Получих доклада ти за Фъргюсън.
Лангли погледна надолу от прозореца на тринайсетия етаж към Бруклин Бридж. Мъглата над морето започваше да се разсейва.
— Ето какво, Пат. Тук започваме да откриваме някои късчета от мозайката, и картинката, която се очертава, не е никак приятна. Във ФБР са получили сведения от информатори в ИРА, че група ренегати от Ирландия са се разшетали из Ню Йорк и в средите на бостънската ИРА, опипват почвата да видят дали могат безпрепятствено да направят в тази страна нещо, което са планирали.
Бърк изтри врата си с кърпичка.
— Както казват старите кавалеристи, виждам много следи от копита, които отиват, но нито едно не се връща.
Лангли каза:
— Разбира се, нищо не сочи директно Ню Йорк или деня на Свети Патрик…
— Има един закон, който гласи, че ако си представиш най-лошото нещо, което може да се случи, в най-лошия възможен момент, то непременно се случва. Денят на Свети Патрик е един кошмар при възможно най-добрите обстоятелства. Той е Марди Гра и Денят на падането на Бастилията, взети заедно. Така че ако съм шеф на ирландска група ренегати и искам да направя голям удар в Америка, бих го направил в Ню Йорк, на седемнайсети март.
— Разбирам. Как смяташ да подходиш към това?
— Ще започна с изравянето на стари познанства. Ще обходя баровете. Ще слушам какво говорят патриотите в тях. Ще ги черпя. Ще купувам хора.
— Действай внимателно! Бърк затвори и отиде до бара.
— Какво да бъде?
— Едно малко — постави банкнота от двайсет долара на бара. Познаваше бармана, гигант на име Майк. Бърк вдигна питието си и остави рестото на бара. — Да те черпя ли едно?
— Още е рано.
Барманът не бързаше да се отдалечи. Знаеше кога някой иска нещо. Бърк мина на лек ирландски акцент. — Търся едни приятели.
— Иди на църква.
— Там няма да ги намеря. Братята Фланегън. Еди и Боб. Също Джон Хики.
— Техен приятел ли си?
— Виждаме се всяка година на седемнайсети март.