— Каква е цената?
Майор Мартин си играеше със запалката на масичката за кафе.
— А да, цената. Искаме по-пълна информация от вас в бъдеще за членовете на ИРА тук, в Ню Йорк. Откъде се снабдяват с оръжие. Как набират парични средства. Такива неща.
— Струва ми се справедливо.
— Така е.
— А какво се иска от мен по-специално? Майор Мартин го погледна:
— Просто исках да ти съобщя всичко това. Да се срещнем. — Мартин се изправи. — Виж, ако искаш да предадеш информация директно на мен, обади се тук и попитай за господин Джеймс. Има човек, който ще приеме съобщението и ще ми го предаде лично. И аз ще ти оставям съобщения тук. Може би неща, които можеш да предадеш на Лангли, като свое откритие. Ще събереш някакъв актив. То ще те направи да изглеждаш много добър в работата си.
Бърк се отправи към вратата, после се обърна:
— Вероятно преследват онази Малоун. Може би дори генералния консул.
Майор Мартин поклати глава:
— Не мисля така. Сър Харолд няма абсолютно никаква намеса в ирландските работи. А колкото до тази Малоун, случайно познавам сестра й, Шийла, от Белфаст. В затвора е. Мъченица на ИРА. Ако само знаеха… но това е друга история. Докъде бях стигнал? А, Морийн Малоун. За ИРА тя е съвсем друго нещо. Осъдена е задочно на смърт от трибунал на временната ИРА. Просто са й дали малка отсрочка. Но не вярвам да я застрелят на улицата. Ще я отвлекат някой ден в Ирландия, северна или южна, ще я осъдят, този път в нейно присъствие, ще прострелят коленете й, после ден-два по-късно ще я застрелят в главата и ще я захвърлят на някоя улица в Белфаст. А фенианите, които и да са те, не биха направили нещо, с което да си присвоят изпълнението на смъртната присъда, издадена от „временните“. Не забравяй, че Морийн Малоун и сър Харолд ще бъдат на стъпалата на катедралата „Свети Патрик“ през по-голямата част от деня, а ирландците уважават святостта на църквата, независимо от религиозните и политическите си убеждения. Не, не бих се притеснявал за тези двамата. Трябва да се търси по-очевидна мишена. Британска собственост. Търговската легация на Ълстър. Ирландците винаги правят предвидими ходове.
— Така ли? Сигурно затова жена ми ме напусна.
— О, разбира се, ти си ирландец… Извинявай! Бърк отвори вратата и излезе от стаята. Майор Мартин отметна главата си назад и тихичко се засмя. Отиде до шкафа и си направи мартини. Премисли разговора си с Бърк и реши, че той е по-умен, отколкото бе смятал. Не че това щеше да му помогне, особено след като играта беше стигнала толкова далече.
Книга III
Парадът
„Денят на Свети Патрик е най-фантастичното събитие в Ню Йорк и през последните години на Пето авеню, от Четирийсет и четвърта до Деветдесет и шеста улица белите линии на булеварда биват пребоядисвани в зелено за случая. Всичко псевдоирландско, някога ирландско и нямащо нищо общо с ирландското, за една нощ става наистина ирландско. Всички участват в театъра, но това наистина е много весел празник и аз не съм преживявал никъде по света нищо, което макар и малко да прилича на това“.
Глава 10
В средата на Пето авеню при Четирийсет и четвърта улица двете ирландски хрътки Пат и Майк, които бяха талисман на 69-и боен пехотен полк, опъваха силно каишките си. Полковник Денис Лоугън, командирът на полка, почука нетърпеливо по крака си с ирландското офицерско бастунче. Хвърли поглед към небето и помириса въздуха, после се обърна към майор Матю Коул:
— Какво ще бъде времето днес следобед, майор? Майор Коул, като всички добри адютанти, имаше отговор за всичко.
— Очаква се появяването на студен фронт по-късно, сър. До вечерта ще има студен дъжд или сняг. Лоугън кимна и издаде напред масивната си челюст
с предизвикателен вид, сякаш искаше да каже: „Времето да върви по дяволите. Пълен напред!“
Младият майор наподоби неговата поза, макар че челюстта му не беше толкова голяма.
— Мисля, че дотогава парадът ще е завършил, господин полковник.
Той погледна Лоугън, за да види дали го слуша. Чудесното ъгловато лице на полковника му служеше добре при срещи на командния състав, но това изражение, придаващо му вид на скала, се смекчаваше от премрежените като на жена зелени очи. Много неприятно.
Лоугън погледна часовника си, после големия часовник на железния стълб пред сградата на поръчителския тръст „Морган“, на Пето авеню. Големият часовник избързваше с три минути, те щяха да тръгнат, когато удари дванайсет. Лоугън никога нямаше да забрави снимката във вестника, която показваше неговото подразделение, повело парада, и часовникът на три минути след дванайсет. Текстът под снимката гласеше: „ИРЛАНДЦИТЕ ЗАКЪСНЯВАТ“. Това никога повече нямаше да се случи.