Командният състав на полка се върна след проверката на войсковата част и се събра пред знаменосците. Националното и полковото знаме плющяха от движещия се с пет мили в час вятър, който духаше по булеварда от север. Многоцветните бойни флагове, някои от които бяха реликви от Гражданската война и войните с индианците, красиво се развяваха. Лоугън се обърна към майор Коул:
— Как се чувстваш?
Майорът потърси в ума си отговор, ала този въпрос го свари неподготвен:
— Моля… сър?
— Какво усещаш, човече. Как се чувстваш — натърти на последната дума.
— Добре. Добре се чувствам.
Лоугън погледна лентичките от ордени върху гърдите на майора. Кървавочервено петно изпъкваше сред другите като рана.
— Тогава, във Виетнам, имал ли си някога усещането, че нищо не е както трябва?
Майорът кимна замислено.
Лоугън очакваше отговор, който да потвърди собственото му безпокойство, обаче Коул бе твърде млад, за да е развил онова особено чувство до степен, в която да може да го идентифицира и определи сред цялата джунгла в недрата на остров Манхатън.
— Бъди нащрек днес! Това не е парад, а операция. Не позволявай на главата си да се замае.
— Да, сър.
Лоугън погледна полка си. Войниците стояха свободно. Лъскавите им каски отразяваха слънцето над тях. През раменете им бяха преметнати автомати М-16. Тълпата на Четирийсет и четвърта улица се разрасна поради настъпването на обедната почивка на служителите в близките офиси, които се опитваха да си намерят по-добро място за гледане. Някои се бяха покатерили на знаците, които забраняваха и разрешаваха движението, върху пощенските кутии и циментовите кашпи с току-що напъпилите дървета по протежението на улицата.
На пресечката край полковник Лоугън се смесиха вестникари с политици и официални лица от парада. Ръководителят на парада, старият съдия Дрискъл, потупваше всички по гърба, както бе правил повече от четирийсет години. Церемониалмайсторите на парада, великолепни в черните си костюми с райе панталони, изпъваха трикольорните си ленти и оправяха цилиндрите си. Губернаторът стискаше всяка ръка, която изглеждаше способна да задвижи някои лост по време на избори, а кметът Клайн беше нахлупил най-глупавото зелено бомбе, което Лоугън бе виждал.
Лоугън погледна нагоре по Пето авеню. По широкия булевард нямаше движение и хора. Тази странна гледка напомняше второкласен научнофантастичен филм. Полковник Лоугън беше впечатлен най-много от тази гледка сред всичко видяно през този ден. Оттук не можеше да види катедралата, скрита между Петдесета и Петдесет и първа улица, но виждаше полицейските бариери около нея и посетителите на най-долните стъпала.
Някакво мълчание започна да тегне над кръстовището, след като стрелките на часовника се приближиха с още едно деление към дванайсет. Военният оркестър, съпровождащ 69-и полк, преустанови настройването на инструментите, а гайдарите от „Емърълд Съсайъти“ на страничната улица спряха да се упражняват. Важните лица, които 69-и полк трябваше да ескортира до парадните трибуни, започнаха да заемат определените им места под одобрителния поглед на съдия Дрискъл.
Лоугън усещаше сърцето си да затуптява по-бързо с изтичането на последните минути. Не виждаше, но усещаше тълпата от хора, струпани наоколо, стотиците хиляди зрители отпред по дължината на парадния маршрут, полицията, парадните трибуни в парка, камерите и журналистите. Това трябваше да бъде ден на почит и тържество, прочувствено и даже тъжно. В Ню Йорк този ден биваше увенчан от парада, който продължаваше да се провежда, независимо от войната, депресията или гражданските борби от 1762 година насам. Всъщност той беше стълб на ирландската култура в Новия свят и нямаше да умре, дори ако последният мъж, жена или дете в стара Ирландия загинат в борбата с британците. Лоугън се обърна към майор Коул:
— Готови ли сме, майоре?
— Воините-ирландци са винаги готови, господин полковник.
Лоугън кимна. Ирландците винаги са готови за всичко и неподготвени за нищо.
Отец Мърфи огледа хилядите посетители, които се тълпяха пред стъпалата на катедралата. Той пристъпи и застана върху дългата зелена пътека, която бе постлана от главния вход между месинговите парапети до улицата. Пред него между парапетите стояха рамо до рамо кардиналът и монсеньор. От двете им страни бяха британският консул Бакстър (до кардинала) и госпожица Малоун (до монсеньор). Мърфи се усмихна. Подреждането не отговаряше строго на протокола, но така нямаше да могат да се хванат за гушите толкова лесно.