— Не мисля, че имаме шансове да се измъкнем от Белфаст.
— Всички ловци са тук, в гората. Значи селото им е изоставено.
— Тогава накъде?
— Към сърцето на протестантския квартал. Шанкил Роуд не е далече.
Обърнаха се и поеха на юг. След пет минути излязоха на Шанкил Роуд. Тръгнаха бавно по пустата улица и спряха на един ъгъл. Тук нямаше толкова мъгла и уличните лампи светеха. По мушамата на Морийн не се виждаше кръв, но раната бе изцедила цвета от лицето й. Неговата беше спряла да кърви и засъхналата кръв лепнеше по кожата и пуловера му.
— Ще се качим на първия автобус, който излиза от града, ще спим в някой плевник и сутринта ще тръгнем към Дери.
— Трябва ни такъв автобус, а да не говорим, че следва да изглеждаме като почтени хора — тя се облегна на знака на автобусната спирка. — Кога ще ни освободят, Брайън?
Той я погледна на слабата светлина:
— Не забравяй девиза на ИРА. „Веднъж влязъл, оставаш докрай“. Разбираш ли?
Тя не отговори.
От изток се появи червен автобус. Флин притисна Морийн към себе си, крепейки я по стъпалата.
— За Клейди — усмихна се на шофьора той и плати билетите. — Боя се, че дамата е попрекалила с пиенето.
Шофьорът, здравеняк, с лице по-скоро на шотландец, отколкото на ирландец, кимна небрежно:
— Носите ли си полицейския пропуск?
Флин огледа автобуса. По-малко от дузина пътници, предимно работници в обслужването и май повечето протестанти — като шофьора, както можеше да се досети. Тази нощ всички му приличаха на протестанти. Нямаше полиция обаче.
— Да, ето го.
Флин приближи портфейла си към лицето на шофьора. Той му хвърли един поглед, затвори вратата и потегли.
Флин подкрепяше Морийн, докато вървяха към задния край на автобуса, и няколко пътници ги посрещнаха с погледи, вариращи от неодобрение до любопитство. В Лондон или Дъблин щяха бързо да ги забравят, приемайки ги за такива, за каквито се представяха — пияни. В Белфаст умовете на хората работеха в различни посоки. Той знаеше, че скоро трябва да слязат. Седнаха на задната седалка. Автобусът измина Шанкил Роуд и протестантския работнически квартал, после пое на северозапад през смесените квартали около Олдпарк. Флин се обърна към Морийн и попита нежно:
— По-добре ли се чувстваш?
— О, да. Хайде пак да го направим.
Една старица, която седеше сама пред тях, се обърна:
— Как е момичето? Как си, скъпа? По-добре ли си?
Морийн я погледна мълчаливо. Гражданите на Белфаст са способни на всичко — от убийство и предателство, до християнско милосърдие.
Старицата им показа беззъбата си усмивка и продължи тихо:
— Между хълмовете Скуайърс и Макилуенс се намира долината Флаш. Там има едно абатство, сигурно го знаете, абатство Уайтхорн. Свещеникът, отец Донели, ще ви приюти тази нощ.
Флин фиксира жената студено:
— Кое ви кара да мислите, че се нуждаем от място за нощуване? Прибираме се у дома.
Автобусът спря, старицата се изправи, без да каже нищо повече, затътри се напред и слезе. Автобусът потегли отново. Сега Флин се почувства неуверен.
— Наближава следващата спирка. Ще можеш ли да се справиш?
— Не мога да остана и секунда повече в този автобус. Тя млъкна и се замисли.
— Тази жена… — започна той.
— Мисля, че можем да й се доверим.
— Не се доверявам на никого.
— В каква страна живеем! Той й се присмя:
— Що за глупости говориш, Морийн? Ние сме тези, които помогнаха да стане такава.
Тя сведе глава:
— Прав си, разбира се… Както винаги.
— Приеми това, което си. Аз съм приел себе си. Приспособил съм се. Тя кимна. С тази своя странна логика той обърна всичко наопаки. Брайън беше нормалният. Тя — не.
— Аз тръгвам за абатство Уайтхорн. Той вдигна рамене:
Това е по-добре от някой плевник, предполагам. Нуждаеш се от превръзка… Но ако добрият отец ни издаде…
Вместо отговор Морийн му обърна гръб. Той обгърна раменете й:
— Знаеш, че те обичам.
Тя наведе очи и кимна. Автобусът спря отново след около половин миля и двамата се придвижиха към вратата.
— Това не е Клейди — обади се шофьорът.
— Няма значение — отвърна Флин. Слязоха от автобуса и щом стъпи на пътя, Флин хвана Морийн подръка: — Този мръсник ще докладва за нас още на следващата спирка.
Пресякоха пътя и поеха на север по черен път с редици от самодивски дървета от двете страни, Флин погледна часовника си, после небето на изток.
— Почти съмна. Трябва да стигнем там, преди селяните да се разшетат наоколо. Тук почти всички са протестанти.
— Знам.
Морийн си поемаше дълбоко въздух, докато вървяха под слабия дъждец. Мръсната атмосфера и грозотата на Белфаст бяха останали далече назад и от това тя се чувстваше по-добре. Белфаст — това пепеляво петно на фона на зелената прелест на графство Антрим, тази чернилка в душата на Ирландия. Понякога й се искаше градът да потъне отново в блатото, от което беше изникнал.