Минаха покрай зелени плетища, добре обработени ниви и пасища, осеяни с бали сено за добитъка.
Опияняващ аромат на влага изпълваше въздуха, първите утринни птици запяха.
— Няма да се върна в Белфаст.
Той я прегърна и докосна лицето й с ръка. Челото й започваше да пари.
— Ще видим какво ще мислиш след седмица-две.
— Ще отида да живея на юг. В някое селце.
— Добре. И какво ще правиш там? Ще угояваш прасета? Или ще си купиш къща? Имаш ли някакви спестявания, Морийн?
— Помниш ли къщата с изглед към морето? Каза, че някой ден ще отидем да си живеем там мирно.
— Някой ден, може би.
— Тогава ще отида в Дъблин. Ще си намеря работа.
— Да, в Дъблин има добри възможности за работа. След година ще ти възложат обслужването на масите покрай прозорците, където сядат американски туристи. Или ще те сложат на шевната машина до прозореца, където ще се радваш на малко слънце и въздух. Това е тайната. До прозореца. — След малко той продължи: — Може би в Килийн…
— Не, никога няма да се върнеш в родното си село. Никога не е същото. По-добре да отидеш в което и да е друго голямо село. Хайде да отидем в Америка.
— Не! — Силата на собствения му глас го изненада. — Никога няма да направя това, което всички те направиха — имаше предвид семейството и приятелите си. Толкова от тях заминаха за Америка, Канада и Австралия. Беше ги загубил безвъзвратно, както загуби майка си и баща си в деня, когато ги погреба. Всички в Ирландия, северна и южна, загубваха семейства, приятели, съседи, дори съпруги, съпрузи и любими заради емиграцията. Беше като страшна чума, която помиташе земята, вземаше първородните, най-умните, най-търсещите приключения, и оставяше старите, болните, покорните, самодоволно богатите и отчаяно бедните. — Това е моята страна. Няма да я напусна и да стана черноработник в Америка.
Тя кимна. По-добре да си цар на бунището в Белфаст.
— Мога да замина и сама.
— И сигурно трябва.
Вървяха тихо, прегърнали се с ръце през кръста. И двамата разбираха, че тази нощ бяха загубили нещо повече от малко кръв.
Глава 3
Пътят ги изведе до малка долина без дървета между два хълма. Луната осветяваше бялата каменна сграда и й придаваше призрачен вид на фона на мъглата. Приближиха се предпазливо до нея и застанаха под току-що напъпил явор. Малко овално гробище, оградено с ниски зелени храсти, се простираше покрай стената на абатството. Флин се промуши през живия плет и помогна на Морийн да влезе в гробището.
Църковният двор беше запуснат и пълзящи растения увиваха надгробните плочи. Белите цветове на поветицата, която бе дала името на абатството, предзнаменование за добър или лош късмет според различните суеверия, гъсто покриваха тясната пътечка. Малка странична порта във високата каменна стена водеше в манастирската обител. Флин я бутна и огледа тихия двор.
— Седни на тази пейка. Ще потърся спалнята на братята.
Тя седна, без да продума, и оброни глава на гърдите му. Когато отново отвори очи, видя Флин и един свещеник надвесени над нея.
— Морийн, това е отец Донели.
Тя се опита да фокусира погледа си върху застаряващия свещеник, слабичък мъж с бледо лице.
— Здравейте, отче.
Той взе ръката й, а с другата я прихвана под мишница. Сякаш беше недвусмислена демонстрация на връзката между тях. Той беше пастирът, а тя бе неговото агне. Готово. Ролята на всеки от тях беше издълбана в камък още преди две хилядолетия.
— Върви с мен — подкани я той. — Дръж се за ръката ми.
Тримата прекосиха обителта и минаха под сводестата врата на многоъгълна сграда. Морийн разпозна традиционното разположение на залата на катедралния съвет, мястото, където се съвещаваха монасите. За миг си помисли, че ще се изправи пред събранието им, но видя на светлината на една настолна лампа, че стаята бе празна. Отец Донели спря внезапно и се обърна:
— Имаме лечебница, но се страхувам, че трябва да ви настаня в скривалището, в случай че полицията и войниците дойдат да ви търсят.
Флин не отговори.
— Можете да ми се доверите.
Флин не се доверяваше на никого, но ако бъдеше предаден, поне военният съвет нямаше да го счита за толкова глупав да се довери на един свещеник.
— Къде е това скривалище? Мисля, че нямаме много време.
Отецът ги поведе по някакъв коридор, после отвори вратата в дъното. Сивотата на утрото влизаше през прозорец от рисувано стъкло, разливайки светлина, която по-скоро можеше да се почувства, отколкото да бъде видяна. Едничка обречена свещица догаряше в червена стъкленица и Флин разбра — намират се в малката църква на манастира.