— Какво ти е, мила катеричке, кажи ми какво те мъчи, моя спасително? — разтревожила се по едно време девойката. — Болна ли си, та така отслабна!
Лю Ли я погледнала с помръкналите си натъжени очи, сетне зареяла поглед пак към далечната гора, па рекла:
— Ти живя три дни и три нощи в гората, ала познаваш ли я?
— Не! — признала си чистосърдечно девойката.
— Тогава мъчно ще разбереш тъгата ми по моята гора, която не ми дава покой и ме суши… — въздъхнала още по-тежко Лю Ли.
— Че какво хубаво има в гората, за да тъгуваш за нея! — изумила се девойката, като дори закрила ужасена очи при спомена за преживелиците й в пещерата на разбойника Мецун. — Бррр… там и денем, и нощем се разнасяха все едни такива страшни гласове, че и сега косите ми настръхват, сърцето ми спира да бие от страх, щом си спомня за тях!…
Думите на девойчето засегнали много катеричката. И като се изправила с целия си мъничък ръст пред младата жена, тя й отвърнала на един дъх:
— Питаш ме какво хубаво има в гората ли?!… Там има пенливи поточета, които лъкатушат сред зелените тревици, бълботят между храсталаците и отнисат към равнината горската песен за свободата. Там, щом падне вечер, немирният Планинец долита от звездите, гали ни с невидимите си пръсти и ни приспива с чудни приказки за свободата. Там — съмне ли — до една птиците посрещат слънцето с лесни пак за свободата… О, там — там в моята гора — всичко живее волно и пее за свободата!… Затуй, ако наистина си ми признателна за добрината, върни ми това, което ти помогнах сама да получиш, защото знаех колко е сладко — пусни ме да се върна в гората, при свободата!
— Не, мила катеричке, аз няма да те пусна пак в гората… Там ти няма да намериш нашите захаросани плодове, нашите панички с мед и орехови ядки, нашите меки постели. Потрай, сестрице, ще свикнеш и тука!
Лю Ли въздъхнала, свила се в дъното на златната клетка, притворила клепки. Видяла пак гората, чула волните чуруликания на птиците сред разлюляните върхари и две сълзи капнали на копринената й постеля — две от никого не разбрани топли сълзи.
Минали още няколко дни. И Лю Ли от ден на ден ставала все по-тъжна, все слабеела, слабеела. На края една сутрин девойката сепнала къщата с отчаян вик: — Катеричката… дружката ми… моята спасителка е мъртва!
Когато майката и бащата дошли при златната клетка, видели, че катеричката наистина лежала неподвижна на копринената си постеля. До нея — непипната — стояла храната й: захаросаните плодове, сладкишите и сребърната паничка, пълна догоре с мед, в който плували недокоснати ореховите ядки… Девойката плакала цял ден и цяла нощ за смъртта на своята спасителка. А когато пукнала зората, тя подбрала родителите си, прегърнала безжизненото трупче на катеричката и всички тръгнали към гората — там да погребат Лю Ли. Нали приживе очите й били обърнати все нататък. Но когато стигнали първите дървета и спрели да починат, станало чудо — Лю Ли изведнъж скочила от прегръдката на момичето и преди девойката да разбере какво става, катеричката се изгубила в гъстите клонаци на боровете, дето сладкопойни птици извивали до премала кръшни песни.
— Ах, та ти само си се преструвала на мъртва, хитрушо! — плеснала с ръце зарадваната девойка.
— Прости ми, че се престорих на мъртва, за да ме донесете до гората! — викнала в отговор Лю Ли към слисаното момиче. — Но вярвай ми, ако не бях направила това, щях наистина да умра от тъга по моята гора във вашия гостоприемен дом!… Бъди щастлива и ти у дома си, сестрице!
И след миг катеричката се изгубила дълбоко в гората — при волния вятър, при сладкопойните птици, при свободата…