Катрин Панкол
Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
На Раман и Жан-Мари…
Има все пак един живот, който в крайна сметка ще изживея, нали?
Бернар-Мари Колтес1
Първа част
Ортанс грабна бутилката шампанско и я обърна в кофичката за лед. И понеже бутилката беше пълна, разнесоха се странни звуци: стържене на стъкло в метал, скърцане на строшени кубчета лед, бълбукане и накрая рояк мехурчета, които се пукаха на повърхността, превръщайки се в прозрачна пяна.
Сервитьорът, издокаран в бяло сако и черна папийонка, недоумяващо вдигна едната си вежда.
— Това шампанско е отвратително! — промърмори на френски Ортанс и чукна с палец и показалец по дъното на бутилката. — Като нямаш възможност да предложиш нещо марково, не значи, че трябва да поднасяш такава повръщня…
Грабна втора бутилка и продължи в същия дух.
Физиономията на сервитьора стана аленочервена. Шашнат, той не откъсваше поглед от бавно спадащото ниво на течността, очевидно питайки се дали да не бие тревога. Огледа се панически, търсейки свидетел на вандалската постъпка на девойката, която ругаеше, обръщайки бутилките с дъното нагоре. Беше се изпотил и разкрасеното му с гнойни пъпки чело лъщеше. Още един английски селяндур, който точи лиги при вида на газираната гроздова течност, реши Ортанс, прибирайки зад ухото си един непокорен кичур. Не я изпускаше от очи, готов да я хване за ръцете и да я обезвреди, ако реши да продължи вредителската си дейност.
— Какво си ме зяпнал, да ти дам ли снимка?
Тази вечер й напираше отвътре да говори на френски. Тази вечер изгаряше от желание да шокира, да смаже някой невинен, а това момче се оказа идеалната жертва. Има такива хора, иска ти се да ги ощипеш до кръв, да ги унижиш, да ги изтормозиш. Момче без късмет, какво да се прави.
— Човек не може да е чак толкова грозен! Очите ме заболяха от пъпките, нацвъкани по челото ви. Примигват като светофар!
Сервитьорът преглътна, прокашля се и изквича:
— Я ми кажи, винаги ли си толкова гадна, или се стараеш специално заради мен?
— Французин ли сте?
— От Монтелимар2.
— Нугата е вредна за зъбите… и за тена впрочем. Най-добре е да престанете да се тъпчете, иначе гнойните ви пъпки ще се спукат…
— Тъпачка нещастна! С какво си се нагълтала, че си толкова злобна?
Позор, оскърбление. Преглътнах страхотно оскърбление, от което не мога да се съвзема! Той се осмели. Под носа ми. Сякаш съм прозрачна. Беше ми казал… какво ми беше казал, я да видя… и аз му повярвах. Вдигнах си високо полата и взех стоте метра за по-малко от осем секунди. Оказах се също толкова тъпа, колкото този пъпчив загубеняк с физиономия на нуга халва.
— За да си толкова гадна, значи, си нещастна… друго обяснение няма.
— Добре, стига вече, падре Пио3, успокой се и ми дай една кола.
— Дано този, който те е довел до това състояние, още дълго да те тормози!
— Блестящ психолог, на всичко отгоре! От кои си? От последователите на Лакан или на Фройд? Държа да ми отговориш, може пък разговорът ни да стане малко по-вълнуващ!
Тя пое подадената чаша, вдигна я, все едно се канеше да вдига тост, и се отдалечи с танцуваща походка, смесвайки се с гостите. Ама и моят късмет е един! Французин! Плувнал в пот урод. Облечен както се полага — черен панталон, бяла риза, никакви бижута, зализана коса. Плащат му пет лири на час и се отнасят с него като с краставо куче. Или е студент, или се е измъкнал от трийсет и петте часа седмично бачкане и е дошъл да се напечели. Едно от двете. Само дето изобщо не ме интересува. Ама никак. Такъв не може да ме накара да хвърля триста евро за патъци! Дори връзките няма да си купя!
Подхлъзна се, едва не падна, успя да се закрепи в последния миг, изу обувката си и зърна розовата дъвка, залепнала на върха на лилавия ток на елегантните й червени обувки от крокодилска кожа.
— Само това липсваше! — възкликна тя. — Чисто новите ми обувки от „Диор“.
Беше гладувала цели пет дни, за да си ги купи. И беше нарисувала цяла дузина петлици за приятелката си Лора.
Ясно, това не е моят купон, разбрах. Ще се прибера, преди на челото ми да е запримигвал надписът: „Царицата на ябълките“4. Впрочем я да си спомня какво ми каза той? Събота вечерта иди у Сибил Гарсън? Голямо, много голямо събиране. Може да се срещнем там. Тя беше изкривила устни в гримаса, но запомни датата и думите му. Да се срещнем, означаваше да си тръгнем заедно, под ръка. Предложението си заслужаваше да бъде обмислено. Бе на косъм да се изпусне и да го попита сам ли ще отиде, или с Чумата. Сепна се овреме — важното бе да покаже, че за нея Шарлот Брадсбъри не съществува, да я игнорира, да я игнорира докрай, — но още тогава започна да обмисля как да се окаже и тя сред поканените. Сибил Гарсън — иконата на таблоидите, издънка на най-висшата аристокрация, с вродена елегантност, с вродена арогантност — никога не канеше чужденки, за французи — забрави, освен ако не се казват Шарлот Генсбур, Жюлиет Бинош или са в компанията на Джони Деп. Аз, Ортанс Кортес, плебейка, супернеизвестна, бедна и на всичко отгоре французойка, просто нямам грам шанс. Освен ако не се пъхна в одеждите на наета за случая сервитьорка и не грабна подноса. По-скоро бих умряла!
1
Бернар-Мари Колтес (1948–1989) — френски драматург, автор на двайсетина пиеси. В България са поставени „Роберто Зуко“ и „Битката за негрите и кучетата“. — Б.пр.
3
Падре Пио (1887–1968) — италиански монах капуцин, у когото се наблюдавали стигми, подобни на петте рани по тялото на Христос. — Б.пр.
4
Романтична комедия (2009) — режисьор Валери Донзели. Разказва за нещастната любов на Адел, изоставена от голямата си любов, която се хвърля в поредица авантюри, за да излекува наранената си душа… — Б.пр.