Градушка от въпроси, за да се опита да извади Жозефин от болезненото униние и да прогони единствения въпрос, който я тормозеше.
Защо?
Защо се е хвърлила в ръцете точно на този мъж? Луд, хладнокръвен убиец, който тормозеше жената и децата си и я бе превърнал в робиня, преди да я прониже в сърцето?
Сестра ми, по-голямата ми сестра, моето божество, красавицата ми, любовта ми, която беше повече от красива, повече от блестяща, твоята кръв пулсира в мен, пулсира под кожата ми…
Защо, умоляваше и питаше Жозефин, защо?
… защото
отговаряше непознат за нея глас.
… защото
Защото си бе въобразила, че е открила щастието. Отдавала се е безкористно, без задни мисли, а той й е обещавал цялото щастие на света. И тя бе повярвала. Бе умряла щастлива, невероятно щастлива.
Колкото никога дотогава.
Защо?
Не можеше да се освободи от този въпрос, който забиваше в ума й нови и нови изгарящи пирони и издигаше високи стени, в които тя непрекъснато се блъскаше.
А аз, аз защо съм жива?
Защото съм жива, поне така изглежда.
Шърли не се предаваше. Тя протягаше ръце и сърце през Темза и Ламанша и недоволстваше.
— Не ме слушаш какво ти говоря. Много ясно долавям, че не слушаш.
— Не ми се говори.
— Не можеш да стоиш все така. Между четири стени.
— Шърли…
— Знам какви мисли ти се въртят в главата. Знам го! Ти не си виновна, Жо.
— …
— И той, и той също не е виновен. Ти нямаш нищо общо, както и той няма нищо общо. Защо отказваш да го видиш? Защо не отговаряш на обажданията му?
… защото
— Той каза, че ще те чака, но няма да те чака цял живот, Жо! Ти нараняваш и себе си, и него, и се питам защо? Не вие я…
Тогава Жозефин си възвръщаше гласа. Сякаш я бяха пронизали с нож, сякаш й бяха прерязали гърлото и извадили навън гласните струни, за да може да завие, и тя започваше да крещи и да вие в слушалката, да крещи на приятелката си, която й звънеше всеки ден, за да й каже, тук съм до теб, тук съм заради теб.
— Хайде, Шърли, давай, кажи го…
— Майната ти! Омръзна ми, Жо, писна ми! Така няма да я върнеш! Затова ми обясни, защо го правиш? Защо?
… защото
Докато не си отговореше на този въпрос, нямаше да върне живота си. Щеше да стои неподвижна, заключена, безмълвна, нямаше да се засмее отново, да надава викове на радост и на удоволствие, нямаше да му се отдаде и да потъне в прегръдките му.
Прегръдките на Филип Дюпен. Съпругът на Ирис. Нейната сестра.
Мъжът, на когото говореше нощем, забила лице във възглавницата.
Мъжът, в чиито прегръдки мислено се приютяваше.
Мъжът, когото трябваше да забрави.
Тя беше мъртва.
Ирис я бе отвела в своя валс на светлината на фаровете, под ударите на камата с белезникавото острие. Едно, две, три, едно, две, три, следвай ме, Жо, ние си отиваме… Ще видиш, много е лесно!
Нова игра, измислена от Ирис, както правеше, когато бяха малки.
Храс и Хрус изхрускаха Големия Хрис, който си въобразяваше, че ще ги изхруска.
Онзи ден, на горската поляна, Големия Хрис беше победил.
Беше изхрускал Ирис.
Щеше да изхруска и Жозефин.
Жозефин, която като сянка вървеше след Ирис.
— Така си мислех, Жо — продължаваше да я тормози по телефона Шърли, — вече съм сигурна, че искаш да отидеш при нея. Ще продължаваш да изпълняваш ангажиментите към Зое и Ортанс, да плащаш образованието им, да бъдеш грижовна майчица и ще зачеркнеш всичко останало! Ще се лишиш от правото да бъдеш жена, след като онази, която бе „жената“, си отиде. Ти сама си го забраняваш! И понеже съм ти приятелка, не съм съгласна и ти…