Жозефин затваряше.
Шърли отново звънеше и разгневена, пак повтаряше същото. Нещо ми убягва, непосредствено след смъртта на Ирис ти преспа с него, той разчиташе на теб и ти на него, бяхте заедно, а сега какво? Отговори ми, Жо, отговори ми!
Жозефин оставяше телефонната слушалка, притваряше очи, притискаше главата си с две ръце. Да не си припомня онези времена, да забрави, да забрави… Гласът от телефона отекваше, разбесняло се таласъмче, което се вихреше в буен танц.
— Примиряваш се да стоиш затворена между четири стени… нали? Питам се заради какво? Заради какво, Жо, майната му! Нямаш право да…
Жозефин запокитваше телефона в стената.
Искаше да забрави щастливите дни.
Онези дни, в които се разтваряше, потъваше в него, забравяше се в него, сливаше се с него.
Когато се вкопчваше в щастието да бъде в тялото му, в устата му.
Когато мислеше за тези дни, слагаше пръст на устните си и шепнеше: Филип… Филип…
Нямаше да го каже на Шърли.
Нямаше да го каже на никого.
Единствен Дю Геклен знаеше.
Дю Геклен, който не задаваше въпроси.
Дю Геклен, който скимтеше, който не я изпускаше от очи, когато я връхлетеше мъката, когато сведеше ниско-ниско поглед и се оставяше скръбта да я повали.
Той се суетеше край нея, от гърлото му се надигаше печално стенание, той клатеше глава и отказваше да я вижда в това състояние.
Донасяше каишката си, която тя никога не му слагаше, оставила я бе да ръждясва в панерчето при ключовете, в антрето. Пускаше я пред нея, сякаш я подканяше да излязат, хайде, ела, ще се разсееш…
Тя се подчиняваше на ужасно грозното си куче.
Двамата поемаха към Булонския лес, отиваха да потичат по брега на езерото.
Тя бягаше, той я следваше.
Неизменно. Бягаше бавно, мощно, равномерно. Не й позволяваше да намалява темпото, да спира, да обляга чело на кората на дърветата и неспособна да издържа повече, да избухва в непоносимо тежко ридание.
Тя правеше една, две, три обиколки. Бягаше, докато усетеше как раменете й, вратът й, краката й се вцепеняват, как сърцето й натежава като олово.
Докато останеше без капчица сила.
Падаше на тревата, а Дю Геклен тежко се отпускаше до нея. Той дишаше шумно, тръскаше се, от муцуната му хвърчаха слюнки. Държеше главата си високо вдигната, беше нащрек, не позволяваше на никого да се доближи до тях.
Едър, обезобразен, пръхтящ черен дог, нашарен от безброй белези, позакърпен тук-там, той беше верният й страж.
Тя затваряше очи и по скованото й от мъка лице потичаха сълзи на отчаяние.
Шърли хвърли поглед към трите зелени ябълки, мандарините, бадемите, смокините и лешниците, сложени в оранжевата глинена купа на кухненската маса, и си помисли, че ще си хапне, след като се върне от езерото в Хампстед.
Независимо от ранния час, студа и ситния дъждец, Шърли отиваше да плува.
Плуването й помагаше да забрави. Да забрави, че отново се е провалила в желанието си да изтръгне Жозефин от ноктите на тъгата. Всяка сутрин се повтаряше едно и също — нов провал.
Чакаше подходящия момент. Моментът, когато Зое излизаше за училище, а Жозефин, останала сама, шета в кухнята боса, по пижама, наметната със стар пуловер.
Тогава набираше номера й.
Започваше да говори, говореше, говореше и накрая оставяше слушалката без никакъв резултат.
Не знаеше какво да каже, какво да направи, какво да измисли. Пелтечеше от безсилие.
И тази сутрин пак се провали.
Грабна плетената шапка, ръкавиците, палтото, сака с нещата за плуване — бански, очила, хавлия — и ключа, с който заключваше колелото си.
Всяка сутрин се гмуркаше в ледените води на хампстедското езеро.
Навиваше часовника за седем, изтърколваше се от леглото, спускаше крака на пода, като се ругаеше, жалка глупачка! Ти мазохистка ли си, или какво? Пъхаше глава под крана на чешмата, приготвяше си чаша врял чай, звънеше на Жозефин, хитруваше, въртеше, сучеше, оплиташе се, проваляше се, затваряше телефона, нахлузваше си анцуга, дебелите вълнени чорапи, дебел пуловер, отгоре още един, грабваше сака и поемаше в студа и дъжда.
Тази сутрин спря пред огледалото в антрето.
Извади тубичка гланц за устни, мацна леко от перлено розовата смес и стисна устни, за да я разнесе равномерно. Сложи лек туш на миглите, от ония, дето не се разтичат във водата, дискретно освежи страните си с руж, скри късата си коса с вълнена шапка с бели плетеници, извади няколко кичура, нави ги на пръста си и удовлетворена от вида си, дръпна силно вратата и се спусна по стълбите, готова да яхне колелото си.