Беше старо колело. Ръждясало. Шумно дрънчеше. Подарък от баща й за една Коледа, която посрещнаха в служебното му жилище в Бъкингамския дворец. Гари беше десетгодишен. Огромна елха, бляскави топки, снежинки от памук и червено колело с осемнайсет скорости, украсено с голяма сребърна фльонга. За нея.
Навремето колелото беше лъскаво, червено, с фар, с хромирани части. Днес беше…
Не можеше да го опише точно. Казваше си, че е изгубило блясъка си.
Неуморно въртеше педалите.
Избягваше автомобилите и двуетажните автобуси, които лесно можеха да я размажат, поднасяйки на завоите. Свиваше ту наляво, ту надясно, с една-единствена цел — да се добере до Хийт Роуд, Хампстед, Северен Лондон. Мина покрай ресторанта „Спаниардс Ин“, поздрави Оскар Уайлд, пое по велоалеята, като ту се изкачваше, ту се спускаше. Задмина Белсайс Парк, из който са се разхождали Байрон и Кийтс, отбеляза златножълтите и огненочервените листа, затвори очи, отвори ги, остави колелото на ужасния паркинг и… се бухна в зеленикавите води на езерото. Тъмните води с реещите се дълги кафяви вейки на водораслите, с клоните, потопени във водата, с патиците и лебедите, които се вдигаха във въздуха със страхотен крясък, ако някой доближеше…
Дали имаше вероятност да го срещне, преди да се гмурне във водата?
Мъжът с велосипеда, който рано сутрин идваше на леденостудените езера. Срещнаха се миналата седмица, когато спирачката на Шърли отказа по нанадолнището на Парлиъмънт Хил и тя се заби право в него.
— Съжалявам — промърмори тя, намествайки падналата на очите й плетена шапка, която й пречеше да вижда.
Разтърка брадичката си. При удара лицето й се бе ударило в рамото на мъжа.
Той слезе от колелото си и дойде да огледа нейното. Единственото, което виждаше от него, бе същата плетена шапка като нейната, широк гръб, опънал канадка на червени карета, наведен над предното колело, и два крака в бежов кадифен панталон на широки райета, поизносен на коленете.
— Спирачката ви. Издъхнала е, затова е отказала… Не го ли забелязахте по-рано?
— Колелото е старо. Ще се наложи да го сменя!
— Би било най-добре…
Беше се изправил.
Погледът на Шърли се бе преместил от прокъсания кабел на спирачката върху лицето на мъжа. Имаше вид на добър човек. Лицето му излъчваше топлота, приветливост и нещо, нещо, което… Тя затърси точните думи, за да успокои разразилата се в душата й буря. Внимание! Внимание! Буря със сила на вятъра седма степен, шушнеше един тънък гласец. Лице нежно и смело, изразяващо вътрешна сила, която се набиваше в очи, но без да се натрапва. Лице на добър човек с открита усмивка, очертана челюст, засмени очи и гъста, кестенява коса с непокорни кичури, измъкнали се изпод шапката. Не можеше да откъсне поглед от това лице. Имаше вид на, на… крал, който притежава богатство без никаква стойност в очите на околните, но от изключително значение за него. Да, точно така — вид на скромен и жизнерадостен крал.
Тя стоеше и го зяпаше, сигурно отстрани изглеждаше ужасно глупава, защото той кратко се засмя и заяви:
— На ваше място щях да се прибера пеша… бутайки колелото. Защото в противен случай до довечера ще сте се забъркали в кой знае колко пътни произшествия.
И понеже тя не отговаряше — бе вперила очи в неговите и се опитваше да се отдели от погледа му, преливащ от нежност и сила, поглед, от който се чувстваше напълно объркана, глупава и неспособна дума да обели, — той бе добавил:
— Хм… Познаваме ли се?
— Не ми се вярва.
— Оливър Бун — беше се представил той, подавайки ръка.
Дълги, тънки, дори можеше да се каже, нежни пръсти. Пръсти на артист.
Досрамя я, че го бе оставила да човърка колелото й.
— Шърли Уорд.
Ръкостискането му беше силно и тя едва не извика от болка.
Изсмя се глупаво като малко момиченце, което отчаяно се старае да си възвърне авторитета, който за нула време е изгубило безвъзвратно.
— Ами… добре тогава, благодаря.
— Няма защо. Трябва само да внимавате…
— Обещавам.
Тя се бе качила на колелото и бе продължила към езерото, въртейки бавно педалите, краката й почти докосваха земята, за да може да спре, ако се наложи.