Шърли бодна с вилицата парченце препечен бекон, вкуси наденичката, пържените гъбки, картофките. Пукна жълтъка, опита. Поля яденето със соса от пресни домати, подправен с босилек.
— Браво! Чудесно! Сигурно се въртиш край печката от ранни зори!
— Съвсем не, пристигнах едва преди час.
— Да не си паднал от леглото? В такъв случай сигурно работата е от изключително значение…
— Да… Вкусно ли е, наистина ли? Усещат ли се малините?
— Наслаждавам се на всяка хапка!
— Хубаво… Радвам се, че ти харесва, но не съм дошъл да си говорим на готварски теми!
— Жалко, много обичам, когато готвиш…
— Видях се със стара майка.
Гари наричаше баба си „стара майка“.
— … Най-накрая се съгласи да уча музика. Събрала е необходимата й информация, пуснала е хрътките си по следата „Музикално образование“ и ми е намерила преподавател по пиано…
— Преподавател по пиано, тук в Лондон, който ще ми дава частни уроци, ще ме докара до нужното ниво, след което ще постъпя в отлично училище в Ню Йорк… при положение че резултатите от обучението са достатъчно убедителни. Отворила ми е кредитна линия, с една дума, взела ме е на сериозно!
— Направила е всичко това? Заради теб?
— Стара майка е очарователна под желязната си броня. Сега да ти разясня нещата. Свиря шест месеца под ръководството на въпросния учител и хоп, отлитам за Ню Йорк, където се записвам в онова прочуто училище, което според нея е върхът в тази област.
Ще замине. Той щеше да замине. Шърли дълбоко си пое въздух, за да овладее обзелата я тревога. Харесваше й да го вижда свободен, независим в просторния му апартамент до Хайд Парк, недалече от нейния. Харесваше й да знае, че момичетата са луди по него, че всичките госпожички тичат подире му. Надуваше се, преструваше се на безразлична, обаче сърцето й тупкаше учестено. Моят син… гордо си казваше тя. Моят син… Дори си позволяваше да се прави на великодушна майка, на либерална майка, която проявява разбиране… Обаче не й харесваше мисълта, че той ще замине далече, много далече, при това не по нейно желание, а по желанието на баба му. Беше й малко криво, обидно.
— Имам ли право да кажа и аз нещо? — попита тя, опитвайки се да говори със спокоен тон.
— Разбира се, ти си ми майка!
— Благодаря.
— Мисля, че стара майка този път е права… — настоя Гари.
— Естествено, след като е съгласна с теб!
— Мамо, аз съм на двайсет години… Рано ми е да съм благоразумен! Позволи ми да уча пиано, умирам от желание, искам да направя опит, за да разбера дали имам дарба, или не. Ако нямам, ще се посветя на наденичките и картофите…
— И кой е този преподавател, който ти е намерила?
— Пианист, забравих му името, но е изгряваща звезда… Не се е прочул все още, но е на път… Ще се срещна с него следващата седмица.
Значи, всичко е решено. Искаше да чуе мнението й, защото не желаеше да я засегне, но жребият бе хвърлен. Не можеше да не отбележи деликатността на сина си, оцени жеста му и бурята, разразила се в ума й, утихна.
Протегна ръка и го погали по бузата.
— Значи… си съгласна?
Той едва не извика.
— При едно условие… да се занимаваш сериозно със свирене, да учиш солфеж, хармония… Да работиш истински. Питай баба ти в кое училище можеш да се запишеш, докато дойде време да отидеш в Ню Йорк… Тя трябва да знае, след като е уредила всичко!
— Не бъди…
Той млъкна, за да не я нарани.
— Ревнива? Не. Само ми стана малко мъчно, че сте ме изолирали…
Гари изглеждаше разочарован и тя се насили да се разсмее, за да го разведри.
— Не, не! Няма нищо, уверявам те… Ти вече си пораснал и трябва да свиквам с тази мисъл…
Трябва да сложа юзди на любовта си.
Да не прекалявам с нея. Да не го задушавам.
Досега двамата бяха почти като двойка. Още един човек, с когото съм създала някаква странна двойка. Жозефин, Гари, май повече ме бива по тайните двойки, отколкото по официалните. Повече ме бива в споделянето, в съучастничеството и нежността, не ставам за годежни пръстени и венчавки.
— Винаги ще съм до теб, мамо… Знаеш го.