— Да, и това е много добре! Аз съм една стара мърморана…
Той се усмихна, взе си една зелена ябълка, заби здраво зъби в нея и на Шърли й стана мъчно, виждайки как му олеква. Знак, че нещата са уредени. На двайсет години съм, искам да съм свободен, независим. Да правя каквото искам с живота си. И най-вече, да престанеш да ми се месиш. Остави ме да живея, да получавам рани, да се изхабявам, да се уча, да отнасям удари, да си вадя поуки, остави ме да скачам нагоре-надолу, преди да заема отреденото ми място.
Нормално, реши тя, вземайки на свой ред една зелена ябълка, иска да бъде самостоятелен. Да не се съобразява с мен. Има нужда от мъжко присъствие. Не е имал баща. Ако въпросният учител по пиано може да го замести, нека го замести! Аз минавам на заден план.
Гари бе израснал сред жени — майка му, баба му, Жозефин, Зое, Ортанс. Нуждаеше се от мъж. Мъж, с когото да си говори за мъжки работи. Чудя се за какво ли си говорят мъжете? И говорят ли си изобщо?
Прогони присмехулната мисъл и захапа ябълката.
Щеше да се превърне в неангажираща, лека майка. В майка балон.
Щеше да излива любовта към сина си, пеейки под душа. Да пее високо, както се пее за любов, за която не искаш да признаещ.
Или да си затваря устата и да не издава звук.
Двамата бяха изхрупали ябълките и се гледаха усмихнати.
В тишината две усмивки си разказваха, едната — началото на една история, другата — края. Тишината ознаменува края на живота, който бяха водили заедно. Тишина, в която тя почти чуваше как сърцето й се къса.
Шърли не харесваше такъв вид тишина.
Тя предвещаваше неприятности.
Опита се да разведри обстановката, заговори за фондацията си, за удържаните победи в битката й с наднорменото тегло. За следващата си битка. Беше й нужна нова кауза. Тя обичаше да се бори. Не за някакви мъгливи идеологии, нито за кресливи политици, а за каузи от обикновения живот. Да защитава ближния си от ежедневните опасности, от прикритите измами, като тези на индустриалците от хранителната промишленост, които уж намаляват цените, а всъщност намаляват грамажа и сменят опаковките. Беше получила резултатите от едно изследване на тази тема и оттогава не спираше да се гневи…
Гари я слушаше, без да я чува.
Играеше си с две мандарини, търкаляше ги по масата, между чашата и чинията, по едно време взе едната, обели я, подаде й едно парченце.
— Как е Ортанс? — попита Шърли, въздъхвайки примирено пред очевидната липса на интерес от страна на Гари.
— Ортанс никога няма да се промени… — отвърна той, свивайки рамене.
— А Шарлот?
— Скъсахме. Поне така мисля… Не сме пуснали обява във вестниците, но така стоят нещата…
— Край, наистина ли край?
Мразеше се за тези въпроси. Обаче не можеше да се сдържи — на всяка цена трябваше да заличи настанилата се помежду им тишина с купища идиотски въпроси.
— Мамо! Престани! Много добре знаеш, че не обичам, когато…
— Добре, добре — отвърна тя, надигайки се от стола. — Край на аудиенцията, ще разтребвам!
Започна да раздига масата и да нарежда чиниите в миялната машина.
— На всичко отгоре ме чака страхотно много работа… Благодаря за закуската, много ми се услади…
Сега търкаляше по масата смокините. С дългите си пръсти, които бягаха по дървения плот. Без капка припряност. Бавно, методично.
Сякаш нямаше закъде да бърза.
Сякаш нямаше закъде да бърза, преди да зададе въпроса, който го измъчваше. Знаеше, че не бива да го задава, защото жената насреща, жената, която нежно обичаше, с която от толкова време бяха един отбор, с която бе победил безброй лами и пепелянки, която за нищо на света не искаше да нарани и да обиди… тази жена щеше да бъде наранена и обидена. По негова вина. Защото се готвеше да разчовърка една стара рана.
Обаче трябваше да разбере.
Трябваше да си премери силите с другия. С онзи, с непознатия. В противен случай никога нямаше да бъде нещо цяло.
Завинаги щеше да си остане само половинка.
Половин мъж.
— Наведена над съдомиялната, Шърли нареждаше вилиците, лъжиците и ножовете в панерчето, определено за прибори, когато въпросът я удари в гърба.
Подло.
— Мамо, кой е баща ми?
Често пъти се залъгваме, че миналото е минало. Че никога повече няма да се сблъскаме с него. Сякаш е било записано в магически тефтер и вече се е изличило от само себе си. Смятаме, че с годините сме прескочили капана на младежките грешки, евтините любовни приключения, провалите, подлите постъпки, лъжите, долните пазарлъци, предателствата.