Казваме си, че старателно сме минали с метлата. Всичко сме смели под килима.
Казваме си, че миналото заслужено си носи името „минало“.
Излязло от мода, неактуално, задминато, подминато, останало зад нас.
Погребано.
Обърнали сме чисто нова страница. Страница с красивото име „бъдеще“. Живот, за който се чувстваме отговорни, с който се гордеем, който сме си избрали. Защото в миналото човек невинаги е можел да избира. Подчинявал се е, бил е под чуждо влияние, не е знаел какво иска, какво да мисли, търсил се е, бил е „за“, „против“, приемал е неясни предизвикателства. Затова са измислили думата „минало“ — за да напъхат в нея всичко, което ни е пречело, карало ни е да се червим, да треперим.
Един ден обаче то се връща.
Избутва настоящето. Настанява се. Замърсява въздуха, който дишаме.
Накрая дори затъмнява бъдещето.
Шърли си въобразяваше, че се е освободила от миналото си. Беше повярвала, че никога вече нямаше да чуе за него. Когато все пак й се случеше да си го припомни, тръскаше глава и суеверно свиваше два пръста, шепнейки: махай се. Стой където си. Не можеше да обясни смислено защо го прави, но произнасяйки двете думи, смяташе, че е прогонила опасността. Подминаваше я, без да й обърне внимание. Но ето че тя се връщаше. Чрез този, когото обичаше най-много, собствения й син.
Нямаше къде да избяга. Не и този път. Веднъж вече го бе сторила.
От това минало имаше син.
Окей, реши тя, поглеждайки отворената миялна, окей…
Не си струваше да отрича. Гари не бе заченат от Светия дух. Гари си има баща и иска да се запознае с него. Напълно нормално желание, поеми си дълбоко дъх, преброй до три и застани очи в очи с действителността.
Тя включи машината, обърса си ръцете с една кърпа, преброи едно, две, три и се обърна към сина си.
Погледна го право в очите и попита:
— Какво точно искаш да знаеш?
Чу гласа си, прекалено висок, леко разтреперан, сякаш се чувстваше виновна. За какво по-точно, се окопити тя, какво лошо съм сторила? Нищо. В такъв случай… Недей да се унижаваш, сякаш си извършила престъпление.
Скръсти ръце на гърдите си и застана изправена. Цял метър и седемдесет и девет се приготви да посрещне удара. Даваше си кураж, насърчаваше се мислено, за да не се остави на страха. Преодоляла съм и други трудни моменти. Няма да позволя да ме извади от равновесие този младеж с жълто около устата, когото съм откърмила.
— Искам да ми кажеш кой е баща ми и да се запозная с него.
Произнесе думите ясно и отчетливо, сричка по сричка. Опита се да прозвучи възможно най-неутрално и спокойно. Да не я обвинява, да не й иска сметка, просто да разбере.
До онзи паметен ден не си бе задавал въпроса.
Когато попълваше разни формуляри за училище или за издаване на паспорт, в графата баща отбелязваше „неизвестен“, сякаш това беше в реда на нещата, сякаш всички момчета по света имаха „неизвестен“ баща. Случваше се да се изненада от опечаленото изражение, което се изписваше на лицата на някои хора, след като го прочетяха, особено на преподавателите, които прокарваха ръка през косите си, въздъхвайки. Усмихваше се вътрешно и напразно се опитваше да разбере защо го съжаляват.
През въпросния ден обаче, в клуба по скуош, втурвайки се под душа след една партия с приятеля си Саймън, той го чу да се провиква, впрочем баща ти с какво се занимава… щото забравих… Гари сви рамене, отвърна: нямам баща, влезе в кабинката и пусна врялата вода. Как така… нямаш баща! Всички имаме бащи! Аз пък нямам!, отвърна Гари, докато се сапунисваше и пяната покриваше ушите му с пухкави облачета. Разбира се, че имаш баща… настоя Саймън от другата страна на стената.
Саймън Мъри беше рижав, нисък и започваше да оплешивява. Бе изпробвал всички възможни лосиони, за които се твърдеше, че допринасят за запазването на някой и друг косъм. Саймън Мъри беше учен. Принадлежеше към екипа, който проучваше в лабораторни условия размножаването на червеите, за да създаде антибиотик на базата на сератицин — субстанция, извлечена от изпражненията на ларвите на зелените мухи, за която се смяташе, че може да се пребори с вътреболничните инфекции. Единственият проблем, уточняваше Саймън, бе, че в настоящия момент се нуждаем от двайсет чаши сок от червеи за получаването на един грам сератицин! Е, приятел, не те виждам скоро с Нобелова награда, кискаше се Гари.