През въпросния ден бе ред на Саймън Мъри да се изкиска.
— Да не се вземаш за Исус Христос? — рече той, след като излезе изпод душа и енергично затърка гърба си с хавлията. — В такъв случай майка ти е Дева Мария! Не на мен тия, приятел! Ако не искаш да говориш за баща ти, кажи си и никога повече няма да засегна темата, само не ми разправяй, че нямаш баща! Пълен абсурд.
Гари се почувства обиден от категоричния тон на приятеля си. Не отговори на въпроса му, само промърмори, not your business! Саймън разбра, че не бива да настоява.
По-късно, в стаята си, докато слушаше за хиляден път откъс от „Добре темперирано пиано“, се върна на разговора със Саймън.
Остави пакета с чипса, направен от биологично чисти картофи — единствените, които майка му позволяваше да влизат вкъщи — и си каза на глас, ами да, той е съвсем прав! Трябва да имам баща! Това откритие го развълнува дълбоко.
Кой ли беше този мъж? Жив ли е? Къде ли живее? Има ли други деца? Какво работи? Защо никога не бе давал признак за живот? Престана да чува пианото на Глен Гулд. Застана пред огледалото, представи си мъж с коса като неговата, същите очи, усмивка, рамене, твърде тесни, според него, леко се прегърби…
Имам баща.
Чувстваше се едновременно опустошен, въодушевен, любопитен, учуден, разтревожен, разтреперан от хилядите въпроси, които се блъскаха в главата му.
Имам баща.
Първият въпрос, как се казва?
Когато беше малък и питаше майка си дали си има баща, тя му отговаряше, сигурно, обаче вече не си спомням… и един ден, минавайки покрай Триумфалната арка, му посочи Гроба на незнайния воин и добави „незнаен като твоя баща“. Гари бе погледнал малкия пламък, който гореше под високите аркади, и бе повторил: „незнаен“.
Повече не отвори уста на тази тема и кръсти баща си „Неизвестен“ за нуждите на училищните и всевъзможните други формуляри.
Тази сутрин обаче, застанал в кухнята на апартамента на майка си, той държеше да узнае истината.
И тъй като майка му въздъхна, без да му отговори, той добави:
— Искам да науча всичко. Дори да е неприятно и тежко за мен да го чуя…
— Сега? Веднага? На мига? Опасявам се, че разказът ще отнеме доста време…
— Да те поканя на вечеря тогава? Тази вечер свободна ли си?
— Не, имам събрание с асоциацията. Участваме в проект, който се състои в това, да обикаляме училищата и да разясняваме как е правилно да се храним. Трябва да подготвим всичко. Заета съм всяка вечер до събота…
— Тогава в събота вечер. При мен.
Шърли поклати глава.
— Ще ти сготвя…
Тя се усмихна и каза:
— Ако смяташ да ме разчувстваш…
Той стана от стола, отиде до нея, широко разтвори ръце и тя се втурна с главата напред, все едно бягаше от буря.
Той я погали нежно по косата и прошепна:
— Мамо, никога няма да тръгна срещу теб. Никога…
Целуна я, взе си нещата, обърна се на прага и дълго я гледа, преди да си тръгне.
Шърли се отпусна на един стол и преброи: едно, две, три, не се поддавай на паниката, едно, две, три, кажи цялата истина, единствено и само истината, дори да не е обвеяна със слава.
Ръцете й трепереха, краката й трепереха, осъзна, че се страхува. Страхува се от възкръсващото минало. Страхува се синът й да не я съди. Страхува се да не й се разсърди. Страхува се невероятно силната им и красива връзка отведнъж да не се скъса. Това няма да имам сили да понеса, помисли си тя, опитвайки се да преодолее треперенето. Имам сили да се бия с хулигани, да ми извадят зъб без упойка, да ми зашият рана на живо, да понасям да ме малтретира един мъж в черно, но него нямам сили да го изгубя от поглед дори за минутка. Няма да го преживея. Излишно е да се правя на смела, ще изгубя охота за живот и сили да се боря…
Няма смисъл да се отричаш от миналото си, да отлагаш сблъсъка, по-добре е да го посрещнеш открито. В противен случай миналото ще настоява и ще увеличава цената, която трябва да платиш, докато не клекнеш и не промълвиш: добре, предавам се, ще кажа всичко…
Понякога е много късно…
Понякога злото е сторено…
Понякога е прекалено късно да признаеш истината…