Вече никой не ти вярва. Или няма желание да ти повярва, да те изслуша, да ти прости.
Тя се изправи, едно, две, три, и си каза, че в събота вечер ще му каже всичко.
Вредните хора биват всякакви.
Такива, които вредят случайно, от разсеяност или от безделие, други го правят упорито, арогантно, има и такива, които са се разкаяли, първо се втурват да хапят, а после се търкалят в краката ви, молейки за милост… Никога не подценявайте вредните хора. Не мислете, че може да се освободите от тях, като ги изчеткате от ръкава си или ги избършете с парцала.
Всъщност вредните хора са опасни, защото са като хлебарките — неизтребими.
В късния предобед, в кантората си с високи прозорци с изглед към „Риджънт Стрийт“, точно над магазина за луксозни обувки „Чърч“ и недалече от ресторант „Уолсли“, където обядваше почти всеки ден, Филип си казваше, че му предстои да застане пред цяла армия хлебарки.
Всичко започна една ранна утрин, когато Беранжер Клавер му звънна по телефона.
„Най-добрата приятелка на Ирис“, обичаше да се хвали тя, издавайки устни, сякаш да покаже с мимика голямата си обич.
Филип неволно се намръщи, чувайки познатото име.
Последния път, когато се срещна с Беранжер Клавер, тя доста безсрамно му се бе предложила. Кокетно отмяташе с ръка дългата си коса, погледът й се процеждаше през премрежените мигли, бюстът й се вълнуваше в деколтето на блузата. Той строго я бе поставил на мястото й, решавайки, че по този начин се е отървал от нея.
— На какво дължа честта? — попита сега, натискайки бутона на високоговорителя и грабвайки купчината поща, оставена от секретарката му Гуендолин.
— Следващата седмица ще идвам в Лондон, та си мислех, че бихме могли евентуално да се видим…
И понеже той не отговори, тя продължи:
— Честно и почтено, разбира се…
— Разбира се — повтори той, докато разпределяше пощата си и в същото време четеше статия във „Файнаншъл Таймс“: „Нищо вече няма да бъде както преди. Стотина хиляди работни места предстои да бъдат закрити в Лондонското сити. Приблизително на една четвърт от персонала. Една страница се затваря. Свърши златното време, в което човек със средни възможности можеше да сложи в джоба си премия от два милиона в края на годината“. В получер шрифт се поясняваше: „Вече не става въпрос за това, колко пари ще изгубите, а как ще оцелеете. От пълна еуфория прекрачихме директно в пълна криза“. Бивш служител на „Лемън Брадърс“ твърдеше: „Жестоко е. Съдебните администратори ни обещаха, че ще си получаваме заплатите до края на годината, след което всеки ще се спасява поединично“.
Думи като leverage, credit rating, high yield, overshooter се бяха превърнали в зловонни топчета, които изпращаха на боклука, стиснали носа си с два пръста.
— … затова си мислех — продължи Беранжер Клавер, — че бихме могли да обядваме заедно, за да ти дам всичко…
— Какво да ми дадеш? — попита Филип, оставяйки вестника настрана.
— Бележниците на Ирис… Слушаш ли ме, Филип?
— Как стана така, че ти държиш в себе си някакви бележници на Ирис?
— Тя се страхуваше да не попаднеш на тях случайно и ми ги повери… Пълни са с пикантни истории!
„Пикантни“ — още една дума, която го караше да скърца със зъби.
— След като не е искала да ги чета, значи, не ми е работа да го правя. Според мен е пределно ясно. Следователно не се налага да се срещаме.
На другия край настъпи дълга пауза. Филип се канеше да затвори, когато чу Беранжер да съска в слушалката:
— Какъв грубиян си ти, Филип! Като си помисля само как те защитавам всеки път когато започнат да злословят по твой адрес!
Филип се стресна, чувайки последните думи, но предпочете да затвори. Вредна и извратена, отбеляза си той и помоли Гуендолин, която надничаше през вратата, да му донесе едно силно кафе.
— Търси ви господин Русо… от кантората в Париж. Предупреждавам ви, бесен е.
Раул Русо, съдружникът му. Същият, на когото продаде дяловете си и го остави да ръководи адвокатската фирма, когато реши малко да намали темпото. Да се освободи от алинеи, договори, цифри и безкрайни делови обеди. Раул Русо, по прякор Краставата жаба. Той ръководеше парижката кантора, долната му устна бе влажна и плътна, израз на лакомията му. Филип присъстваше на събранията на управителния съвет и му намираше дела в Лондон, Милано, Ню Йорк. Вече работеше на половин ден и това го устройваше чудесно.