Настъпи дълга пауза. Беранжер долови, че е уцелила в десетката.
Обидена, че я е отблъснал отново, тя бе решила да му се обади и на свой ред да го нарани. За кого се мисли този мъж, та я отхвърля така безцеремонно? Един ден Ирис й бе споделила, че Филип бил казал: Беранжер е безполезно същество. И вредно!
Според него била вредна. Е, ще му го докаже, че не греши.
Паузата се проточи. Беранжер ликуваше. Значи, това, което й бяха казали, се оказваше истина — Филип Дюпен беше влюбен в младата си балдъза. Говореше се, че връзката им започнала преди смъртта на Ирис. Тя продължи, намеквайки нахално:
— Запознала се с него, докато правела проучвания за дванайсети век… Красив преподавател в университета… От Торино… Разведен, с две деца. Навремето нищо не станало. Бил женен. Нали я знаеш Жозефин, има си принципи, от които не отстъпва. Той обаче се развел и оня ден ги видели заедно двамата, в Париж. Изглеждали много близки… Каза ми го една приятелка. Тя работи в Сорбоната и познава балдъзата ти.
За момент Филип се сети за Лука, но си каза, че той не е нито университетски преподавател, нито има семейство и деца. Освен това от септември насам Лука беше в една психиатрична клиника в провинцията.
— Това ли е, което имаш да ми казваш, Беранжер?
— Казва се Джузепе… Довиждане, Филип… Или ако предпочиташ, arrivederci.
Филип пъхна ръце дълбоко в джобовете си, сякаш искаше да пробие подплатата. Не може да бъде, повтаряше той, не може да бъде. Познавам Жозефин, щеше да ми каже. Точно заради това я обичам. Тя е почтена до крайност.
Никога не си бе представял, че Жозефин е способна на двойствен живот.
Да се интересува от друг мъж освен от него.
Да му се доверява, да се смее, да върви, хванала го за ръка…
Изненадано се запита защо подобно нещо никога не му е минавало през ума.
Бе дошло време за първата му среща. Гуендолин попита дали ще приеме посетителя.
— След минута — отвърна той.
Да, но…
Тя не иска да ме нарани.
Не знае как да ми каже.
От месеци насам не отговаря нито на цветята, нито на писмата, нито на имейлите, които й изпращам.
Покани посетителя.
Беше от клиентите, които говорят, говорят, без да спрат, и единственото им желание е да им кимат в знак на съгласие. За успокоение. Носеше бежово сако от туид и жълта риза. Възелът на вратовръзката му беше вързан накриво, крив беше и носът му.
Филип кимаше, без да откъсва поглед от кривия нос и накриво вързаната вратовръзка.
Мъжът говореше, той се съгласяваше, а в ума му постоянно се въртеше един и същи въпрос: „Да, но ако…“.
Ако Беранжер казваше истината…
Беше се разделил с Ирис преди трагичната й смърт.
Връзката им приключи в Ню Йорк. Той бе написал думата „Край“ върху бялата покривка на една маса в ресторанта на хотел „Уолдорф Астория“15.
Когато научи за смъртта й, изпита шок, стана му мъчно. Каза си, каква безсмислица! Замисли се за Александър. Снимката на Льофлок-Пинел във вестниците, враждебното му, затворено изражение дълго време го бе преследвало. Ето този мъж уби жена ми… Това е мъжът.
Постепенно чертите от снимката избледняха. Споменът, който запази от Ирис, бе за една красива и суетна жена.
Жена, която му бе принадлежала…
Довечера ще звънне на Доти, ще я попита дали има време да пийнат по нещо.
Доти му беше довереница, беше му приятелка. Имаше нежен поглед и руси мигли. Косата й беше като на бебе.
Вече не спеше с нея. Не искаше да се чувства отговорен за нея.
Какво да сторя?, му бе признала тя една вечер, след като порядъчно си бе пийнала и докато доближаваше цигарата толкова близо до косата си, че той се уплаши да не се подпали, струва ми се, че наистина те обичам. Ох! Знам, че не трябва да ти го казвам, но е така, не ми се иска да се преструвам… Откривам любовта, а си нямам понятие от любовна стратегия… Много добре съзнавам, че си опропастявам живота, но не ми пука. Поне обичам… прекрасно е да обичаш. Не е хубаво да страдаш, но да обичаш, е хубаво… Досега не ми се беше случвало. Преди да те познавам, си мислех, че съм обичала, но се оказва, че само съм се влюбвала. Не можеш да решиш да престанеш да обичаш. Обичаш за цял живот… В това се състои разликата.