— Никой няма да ме накара да страдам. Никой мъж няма да ме види разплакана. Отказвам да приема болката, тъгата, съмнението, ревността, трепетното очакване, зачервените и подути от плач очи, посърналата физиономия на влюбената, разяждана от подозрения, пълното отдаване…
— Отказваш?
— Не желая и нямам нужда от такива неща. Добре ми е така.
— Сигурна ли си?
— Не изглеждам ли напълно щастлива?
— Особено тази вечер.
Той се разсмя и протегна ръка да разроши косата й и да разведри обстановката. Тя го отблъсна, сякаш преди да я връхлети нова целувка и отново да си изгуби ума, искаше да подпишат харта за добро поведение и взаимно уважение.
Моментът не бе подходящ за шеги.
— Решила съм веднъж завинаги, че съм необикновена, уникална, прекрасна, изключителна, ослепително красива, хитра, културна, оригинална, талантлива, суперталантлива и… забравям ли нещо?
— Мисля, че нищо не пропусна.
— Благодаря. Изпрати ми бележка, ако съм пропуснала някое съвършенство.
— Непременно.
Продължиха да крачат в нощта, но сега всеки в своя ритъм и ръцете им се докосваха, без да се преплитат. В далечината Ортанс различаваше оградата на парка и големите дървета, които леко се поклащаха на вятъра. Нямаше нищо против да бъде разтърсена от нова целувка, но не желаеше да рискува. Гари трябваше да го осъзнае. В края на краищата постъпи напълно честно, като го предупреди. Не искам да страдам, не искам да страдам, си повтаряше тя, заклевайки върховете на дърветата да й спестят страданията, съпътстващи любовта.
— Кажи ми нещо, Ортанс Кортес, а къде е сърцето в цялата работа? Познат ли ти е този орган, който тупти, разпалва войни, предизвиква атентати…
Тя се закова на място и тържествуващо посочи с пръст главата си.
— На единственото място, където би трябвало да бъде, тоест тук, в ума ми… и само така мога да се разпореждам пълновластно с него. Хитро, нали?
— Странно. Никога не съм се сещал за подобно нещо — отговори Гари, прегърбвайки се леко.
Сега вече вървяха на разстояние един от друг, за да се измерват с поглед по-лесно.
— Единственото нещо, за което се питам при това твое самочувствие, от което мога само да се възхищавам, е дали…
Ортанс Кортес отдели погледа си от върховете на дърветата и го заби в Гари Уорд.
— … дали ще съумея да се покажа на висотата на подобно съвършенство.
Ортанс го дари със снизходителна усмивка.
— Всичко е въпрос на тренировка, да знаеш. Аз започнах много отрано.
— И понеже не съм съвсем убеден, налага се да доизпипам някой и друг детайл, който би могъл да ме злепостави пред теб и да ме провали, затова те оставям да се прибереш сама, Ортанс, прекрасна моя… а пък аз ще се оттегля в жилището си, за да се усъвършенствам във военното изкуство!
Тя спря, хвана го за ръкава, усмихна му се леко, сякаш го питаше: шегуваш се, нали, не говориш сериозно?, усили натиска си… Усети как в душата й зейва пропаст, как сърцето й внезапно опустява, чудната топлина угасва, малките пламъчета изтляват, мравките изчезват заедно с хилядите радости, които я караха да нагажда ритъма си към неговия и да крачи весело и леко в нощта.
Приземи се болезнено на тъмносивата чакълена настилка на улицата, дъхът й секна от ледения повей на вятъра.
Той отвори вратата на сградата, в която живееше.
Обърна се и я попита има ли пари за такси, иска ли да й повика едно.
— Защото съм джентълмен и нито за миг не го забравям!
— Аз… аз… Нямам нужда нито от ръката ти, нито от…
Неспособна да намери думите, най-обидните, най-жестоките, най-унижаващите, най-смъртоносните думи, тя сви юмруци, напълни дробовете си с леден гняв, усети как от утробата й се надига шеметна вихрушка и нададе страховит вой в черната лондонска нощ:
— Дано гориш в ада, Гари Уорд, дано очите ми не те зърнат никога вече! Никога!
защото…
Само това можеше да каже. Само това беше в устата й. Само това бе способна да изрече, когато й задаваха въпроси, на които не намираше отговор, понеже й бяха непонятни.