Госпожо Кортес, не сте ли мислили да се преместите да живеете другаде, след „онова, което се случи“? Наистина ли държите да останете в тази жилищна сграда? В този апартамент?
Гласът им леко се понижаваше, думите им се ограждаха в кавички, пристъпваха на пръсти със съзаклятнически вид на посветени в тайната… Не може да се каже, че постъпката ви е нормална… Защо да оставате тук? Защо да не се опитате да забравите всичко, премествайки се в ново жилище? Кажете, госпожо Кортес?
… защото
Отвръщаше тя, изправила рамене, зареяла поглед пред себе си. На опашката в супера или при хлебаря. Можеше да не отговаря. Можеше да не се преструва, че отговаря.
Не изглеждате добре… Госпожо Кортес, не мислите ли, че би трябвало да потърсите помощ, как да кажа, да се посъветвате с някого… който би могъл да ви помогне да… Такава голяма загуба! Да изгубиш сестра си, толкова е болезнено, човек трудно намира сили да се справи самичък… някой, който да ви помогне да се освободите…
Да се освободи…
Да се освободи от спомените, да ги източи и да ги излее в канала като мръсната вода?
Да се освободи от усмивката на Ирис, от огромните й сини очи, от дългата черна коса на Ирис, от острата й брадичка, от тъгата и смеха в погледа на Ирис, от дрънчащите гривни на китките й, от дневника, описващ последните дни на Ирис, от щастливата голгота, на която е била подложена в апартамента, очаквайки своя палач, от валса в гората на светлината на фаровете?
Едно, две, три, едно, две, три, едно, две, три. Бавният, бавният валс…
… да се почувствате умиротворена, да прогоните спомените, които не ви дават покой. Ще спите по-добре, повече няма да сънувате кошмари, защото имате кошмари, нали? На мен можете да ми се доверите, защото животът невинаги се е отнасял ласкаво с мен, да ви кажа… И аз преминах през немалко изпитания.
Гласът ставаше сладникав, непоносим, просеше интимност, признания.
Защо, госпожо Кортес?
… защото
… или да се върнете към работата си, да продължите да пишете, роман, разбира се… ще се разсеете, умът ви ще е зает с друго, твърдят, че така човек оздравявал, че писането било лечение… няма да стоите и да мислите за… абе, знаете какво имам предвид, за това… нещастие… И гласът се пречупваше, снижаваше се, засрамен от онова, което не се осмеляваше да изрече открито. Защо не се върнете към времето, което толкова обичате, дванайсети век, а? Нали не греша? Вие сте специалистка по дванайсети век, нали така? Ненадмината сте на тема дванайсети век! Страхотна сте! Човек може да ви слуша с часове. Онази вечер казвах на мъжа ми, тази госпожа Кортес е направо неизчерпаема мина на знания! Каква култура! Да й се чудиш откъде ги изнамира всички тези работи! Защо не съчините някаква такава история като онази, дето ви донесе такъв страхотен късмет, а? Сигурна съм, че има безброй такива, направо с лопата да ги ринеш!
… защото
Може да напишете продължение! Хората само това чакат! Хиляди, какви ги приказвам, стотици хиляди са в очакване! Какъв невероятен успех пожънахте с онази книга! Как се казваше, че забравих? „Красивата кралица“, не, не. Не… Какво казахте? Аха, да! „Смирената кралица“, аз не съм я чела, нямам време, нали знаете как е, домакинството, децата, гладенето, обаче снаха ми остана възхитена и обеща да ми я даде, след като й я върнат, била я дала на една своя приятелка. Книгите струват скъпо. Всеки няма щастието да… Затова, госпожо Кортес, давайте, напишете едно кратичко продължение. На вас тези неща ви се удават, идват ви отвътре. Аз, ако имах време, съвсем сигурно ви казвам, щях да пропиша… ами така де! Ще ви разкажа моя живот, мога да ви подскажа някоя и друга идея! Кълна се, разказът хич няма да е отегчителен!
Ръцете се скръстваха на гърдите с удовлетворение. Погледът искреше, вратът се източваше, очите се присвиваха… Истинска маска на маймунско милосърдие. Самото приличие. Сигурно си казваше, изпълнявам бакалавърската си програма, връщам я към живота горката госпожа Кортес, вдъхвам й кураж, мотивирам я. Ако се оправи, заслугата ще бъде моя.
Жозефин се усмихваше. Учтиво.
… защото
Не преставаше да повтаря тази дума.
Тя й служеше за защитна преграда. Предпазваше я от кресливите устни, които я преследваха с въпроси. Отнасяше я далече, далече, гласовете заглъхваха, разчиташе думите по устните, разтърсвана от съжаление и отвращение към тези хора, които не можеха да млъкнат, обладани от желание да й навират в очите своята съпричастност.