Джийн Калогридис
Катерина Де Медичи
Кралицата, подвластна на Дявола
На Ръсел Галън
ПЪРВА ЧАСТ
БЛОА, ФРАНЦИЯ
Август 1556
Пролог
На пръв поглед той не изглеждаше забележителен мъж – нисък и набит, с посребряла коса и неугледно облечен като човек от простолюдието. Не виждах лицето му от наблюдателницата си два етажа над него, но забелязах как трепна, когато слезе от каретата и кракът му докосна плочника. Махна да му подадат бастуна и улови ръката на кочияша. Дори с помощ крачеше внимателно и колебливо в знойната утрин и аз си помислих поразена: "Той е престарял болник и нищо повече."
Зад него над реката отрано се бяха събрали облаци, вещаещи следобедна буря, но засега не забулваха напълно слънцето. Лъчите му се провираха през пролуките и водите на Лoapa ги отразяваха ослепително.
Отдалечих се от прозореца и седнах на стола си. Исках да омая госта си, да го очаровам, за да не съзре нервността ми, ала напоследък нямах охота за преструвки. Носех траур – черни, семпли дрехи – и не изглеждах величествено. Бях възпълно, грозновато същество, много изморено и много тъжно.
– Слава богу, че са бебетата – бе промърморила акушерката.
Мислеше, че спя. Чух я обаче и разбрах – животът на кралицата е по-ценен от живота на дъщерите ѝ. Да, те имаха братя и сестри – кралският род бе в безопасност. Ала ако не бях обезкървена и обезнадеждена, щях да я зашлевя. Сърцето ми скърбеше въпреки всичко.
Предприех последния си опит за раждане без страх – начинанието винаги ми се отдаваше гладко. Силна и решителна съм. Не се плаша от болката. Бях избрала дори имена – Виктоар и Жана – защото Руджиери предсказа, че ще имам близначки. Не ме предупреди обаче, че ще умрат.
Първото дете не бързаше да се появи на белия свят – забавянето притесни мен и дори акушерката. Изтощих се да седя върху родилния стол.
След ден и половин нощ се роди Виктоар – не бях виждала по-дребно бебе, твърде немощно да изплаче, както се полага. Раждането ѝ не ми донесе успокоение – Жана отказваше да излезе. Агонията продължи с часове, нощта отново стана ден, а сутринта – следобед. Инатливо заседналото тяло на детето не слизаше надолу. Решихме да счупим краката му, за да го измъкнем, преди да ме убие.
После акушерката пъхна ръка в мен и се чу приглушено изхрущяване на дребни кости. Извиках, ужасена от звука, не от болката. Жана се появи мъртва. Не събрах сили да я погледна.
Болнавата ѝ близначка живя три седмици. В деня, когато и Виктоар предаде Богу дух, ме обзе студено, гнетящо убеждение – след толкова години магията на Руджиери отслабваше; смъртна опасност грозеше съпруга ми и живите ми деца.
Глождеше ме и четиристишието във великата книга, написана от Пророка – опасявах се, че то предизвестява печалния край на скъпия ми Анри. Имам склонност да търся ревностно отговори и не бих намерила покой, докато не науча истината от устата на прочутия предсказател.
На вратата се почука и тихият глас на стража ме върна в настоящето. Подканих го да влезе, вратата се отвори и войникът въведе накуцващия гостенин. По лицето на стража се изписа удивление, че съм съвсем сама, без придворните дами. На Диян бях намерила работа другаде и бях отпратила дори мадам Жонди. Исках да разговарям на четири очи с посетителя.
– Ваше Величество – акцентът на Пророка издаваше южняшко потекло. Имаше лице, меко като закръглена луна, и благи очи.
Мадам Жонди твърдеше, че е евреин, но в чертите му не забелязах свидетелство, подкрепящо думите ѝ. Нестабилен дори с бастуна, той успя все пак да свали шапка и да се поклони криво-ляво. Косата му – дълга, сплъстена и оредяла на темето – се спусна пред лицето му и го закри.
– За мен е чест да ме приемете. Покорно благодаря – изрече той. – Моля се да служа на вас и на Негово Величество, както ви е угодно. Готов съм да ви дам дори живота си. – Гласът му пресекна и пръстите, стиснали шапката, потрепериха. – Ако е възникнало съмнение относно моята порядъчност, знайте, че не съм еретик, а добър католик, посветил живота си на Бог. Написах виденията си по Негова воля. Те са изпратени от Него и само от Него, а не от нечист дух.
Бях чувала често да го обвиняват, че общува с демони. През последните години се местел от село в село, за да не го хвърлят в затвора. Крехък, уязвим, той ме погледна колебливо. Бе прочел писмото ми, ала несъмнено знаеше каква дълбока омраза таи съпругът ми, кралят, към окултното и протестантите; боеше се навярно да не би да е попаднал в капана на Инквизицията.