– Клариса! – Този път той улови ръката ѝ и тя не се отскубна, а седна тежко до него.
Лицето ѝ се разкриви отчаяно и внезапни сълзи – диаманти, проблясващи в светлината на свещите – рукнаха по страните и пазвата ѝ. Невъзможното се бе случило – леля Клариса плачеше.
– Проклети да са! Всички до един! Идиоти! Също като татко, който изгуби града от чиста глупост. Сега и аз ще го изгубя.
Филипо отпусна длан върху рамото ѝ и зачака търпеливо тя да се успокои. Клариса се овладя, той избърса сълзите ѝ и попита меко:
– Значи ще говориш с тях?
Тя махна безпомощно.
– Има ли друг изход?
Въздъхна дълбоко и погали Филипо по бузата с горчива, мимолетна усмивка. Той целуна ръката ѝ с искрена нежност.
Усмивката на Клариса изчезна тутакси.
– Ще преговарям само с Капони. Намери го още тази нощ. Утре сутринта ще бъде късно. Кръвопролитията ще започнат.
– Тази нощ – повтори Филипо. – Ще се погрижа.
– Аз ще поставя условията за срещата – продължи Клариса. – Ще ги напиша. Не искам недоразумения. – Погледна многозначително Филипо. – Знаеш състоянието ми.
– Клариса – подхвана той, но тя докосна с показалец устните му.
– Няма да ме наранят, Липо. Не искат мен. Когато всичко приключи, ще дойда при теб.
– Няма да те оставя без закрила – възрази Филипо.
– Имам закрила. Най-добрата. По-добра от войници. Утре ще дойде синът на астролога, магьосникът Козимо. Ще се срещна с него, преди да приема Капони.
Филипо се отдръпна рязко назад.
– Козимо Руджиери? Момчето на Беноцо с черното сърце?
– Той знаеше, Филипо. Знаеше в кой час и ден ще падне Климент. Опита се да ме предупреди преди седмици, но аз не го послушах. Е, сега ще го чуя.
– Клариса, говорят, че призовава демони, и...
– Позна часа и деня – прекъсна го тя. – Не искам да отхвърля такъв съюзник.
Тревогата на Филипо не отшумя.
– Все пак ще ти оставя най-добрите войници и снаряжение.
Клариса го възнагради със студена, подмолна усмивка.
– Имам най-сигурната застраховка, Липо. Наследниците. – Тя стана и улови ръката на съпруга си. – Ела. Искам хартия и перо. Капони трябва да получи писмото ми тази нощ.
Свако Филипо тръгна след нея. Аз излязох от укритието си, но останах в параклиса.
"Той знаеше. Позна часа и деня."
Ако месер Козимо бе успял да убеди Клариса, че предвижданията му са верни, щяха ли да предупредят папа Климент? И нещо повече – ако бяха предупредили мама колко трудно ще ме роди, щеше ли да се посъветва по-рано с лекар? Дали татко би се погрижил за здравето си? Дали е имало начин двамата да останат живи?
Бог несъмнено би пожелал да пощади папата и родителите ми. Не би заклеймил едно уплашено дете, че търси спасение, макар и от мъж, който разговаря с дяволи.
Искам да обсъдим нещо. Горчиви тайни.
Взрях се в Гаспар, царя на Изтока, млад и величествен върху белия си жребец. Той не задържа вниманието ми дълго; запленяваше ме момчето Лоренцо – невзрачно, самотно дете с остър ум, принудено от съдбата да помъдрее преждевременно. Лоренцо, пренебрегнал всички други и вперил очи единствено в мага.
На другата сутрин се събудих в притихналата, ала непоносимо напрегната къща. Напевните гласове на прислугата сега шепнеха пресекливо, а стъпките им глъхнеха. Не чувах дори готвача и кухненските прислужници да трополят с тенджерите и подносите.
Джиневра ме облече набързо и излезе. Нареди ми веднага да сляза в кухнята за закуска, но аз знаех, че камериерките вече са се заловили със задачите си, и тръгнах към празната им спалня. Пидърпах една табуретка под прозореца, покатерих се върху нея и погледнах надолу.
Съставът на тълпата изглеждаше променен. Предния ден отвъд портата се трупаха търговци и селяни. Днес имаше благородници, въоръжени с къси саби в колчани до хълбока. Стояха в стройни редици, барикадирали имението. Стражи, разпитващи всеки минувач, ограничаваха движението по Виа Ларга.
Обезпокоена, се отдръпнах от прозореца и тръгнах надолу да търся Пиеро. Открих го в покоите на момчетата, където Джиневра изваждаше купчина сгънати дрехи от отворения гардероб. Обърна се да ги сложи в един наполовина пълен сандък и ме видя да стоя пред прага.
Втренчих се в момчешките дрехи в ръцете ѝ. До нея Леда седеше на ниска табуретка, сгъваше чаршафи и ги прибираше във втори сандък. Недоумявах защо Леда, която не се отделяше от леля Клариса, се занимава с чаршафите на момчетата.
Джиневра почервеня.
– Не бива да си тук, Катерина. Закуси ли? – попита тя.