– Възмутително! – пищеше той. – Аз съм гонфалониер, само аз имам право да вземам такива решения. И отхвърлям споразумението! – Стоеше на сантиметри от леля Клариса, която, придружена от двама войници, преграждаше входа към трапезарията. – Обиждаш ни!
Сграбчи дясната ѝ китка и я изви свирепо. Клариса извика от изненада и болка.
– Безполезен кучи син! – просъска му. – Пусни ме!
Стражите от двете ѝ страни извадиха мечовете си. Пасерини я пусна тутакси. По-младият войник бе готов да удари, ала Клариса му даде знак да спре и улови погледа на Иполито.
– Махни ги оттук! – процеди през зъби.
Покрила с длан пострадалата си китка, тя им обърна гръб и се върна с властна крачка в трапезарията. Вратата се затвори зад нея и стражите застанаха отпред. Кардиналът се люшна леко напред, сякаш обмисляше дали да не разбие вратата, но Иполито го улови за лакътя.
– Решили са да говорят с нея. Засега ще се примирим. Хайде! – Без да пуска ръката му, тръгна към стълбите, последван от Сандро.
Останах на площадката, докато се качваха към мен, и погледнах въпросително Иполито.
– Леля е решила да ни унизи, Катерина – обясни ми той с напрегнат глас. – Изключва ни от преговорите по настояване на бунтовниците. Явно я смятат за по-сговорчива от нас. – Прошепна едва чуто: – Тя ни оскърби и ще си плати.
Проследих ги с поглед как влизат в покоите си, върнах се в леглото и се втренчих в прозореца и в мрака отвъд него, озарен от факлите на бунтовниците.
Спах неспокойно и сънувах хора, мечове и крясъци. Призори от съня ме изтръгна трополене на ботуши по мраморния плочник. Чух тихи мъжки гласове. Извиках Паола, която дойде и ме облече далеч по-грубо от Джиневра. По нейно разпореждане хукнах надолу към кухнята, но спрях в коридора на приземния етаж. Вратата към трапезарията зееше отворена. Любопитството ме подтикна да надзърна през прага.
Клариса седеше сама до дългата маса, осеяна с празни стакани – нейната чаша стоеше пълна, недокосната. Беше облечена великолепно в тъмнозелен брокат, а шлейфът на роклята ѝ се спускаше от едната страна на стола и се диплеше изящно около стъпалата ѝ. Ръката ѝ лежеше върху масата; не виждах лицето ѝ, сгушено в сгъвката на лакътя. Кестенявата ѝ коса се стелеше върху рамото ѝ, обвита в златна мрежа с дребни диаманти.
Чу ме и вдигна изнурено глава. Беше будна, ала лицето ѝ изглеждаше безжизнено. По онова време бях твърде малка да разбера изражението ѝ, но през годините се научих да разпознавам вцепенението от суровата скръб.
– Катерина – промълви безучастно тя; клепките ѝ бяха натежали от умора. Приведе се и потупа стола до нея. – Ела, седни до мен. Мъжете ще слязат скоро. Добре е да чуеш и ти.
Послушах я. По подутата ѝ китка, подпряна върху масата, личаха тъмни синини от пръстите на Пасерини. След няколко минути Леда доведе кардинала и братовчедите в трапезарията. Иполито запазваше самообладание, Пасерини и Сандро крачеха гневно и предизвикателно.
Заеха местата си и леля Клариса махна на Леда да излезе от стаята. Обясни ни, че Капони е обещал да ни освободи невредими. Щяхме да отидем в Неапол, където Орсини, семейството на майка ѝ, щяха да ни приютят. С тяхна помощ щяхме да съберем армия. Херцогът на Милано щял да ни подкрепи, както и владетелите на Ферара от рода Десте. На наша страна щели да застанат всички династии в Италия с достатъчно разум да прозрат, че създаването на поредната република във венециански стил е непосредствена заплаха за тях.
Пасерини я прекъсна.
– Даде на Капони всичко, което иска, нали? Нищо чудно, че предпочетоха да преговарят с жена!
Клариса го погледна изморено.
– Мъжете им обграждат къщата ни, Силвио. Имат войници и оръжия, а ние нямаме нито едното, нито другото. Какво очакваше да използвам при преговорите?
– Те ни потърсиха! – озъби се Пасерини. – Искаха нещо!
– Искаха главите ни! – възкликна Клариса с бегла следа от живец. – Но ще ни пуснат да си отидем. А в замяна ние ще им дадем следното.
Тя отново заговори безжизнено и пространно – бунтовниците ще ни пощадят, ако след четири дни – на седемнайсети май по пладне – Иполито, Алесандро и аз обявим абдикация на големия градски площад, Пиаца дела Синьория. После ще се закълнем във вярност на новата Трета република Флоренция. Ще дадем обет и никога да не се връщаме. Тогава войниците на бунтовниците ще ни изпроводят до градските порти, където ще ни чакат карети.