Кардиналът изруга и се запени.
– Предателство – изломоти Сандро.
В ума ми изплува лицето на магьосника и как прошепна: "Заплаха за живота ти". И двамата замълчаха в мига, щом Иполито се изправи на крака.
– Знаех, че сме изгубили Флоренция – обърна се към Клариса с пресеклив глас той. – Но можехме да откупим живота си с друго – земи, скрити семейни съкровища, обещания за съюз. Съгласила си се обаче да ни подложиш на публично унижение...
Клариса повдигна вежди.
– Би предпочел секирата на екзекутора ли?
– Няма да се преклоня пред тях, лельо – натърти Иполито.
– Запазих достойнството ни. – Клариса вирна брадичка и ситните диаманти по мрежата ѝ за коса заблещукаха. – Щяха да вземат главите ни. Или да ни обесят голи на Пиаца дела Синьория. Сега обаче чакат вън. Дават ни малко свобода. Дават ни време.
Иполито си пое дълбоко дъх и потрепери, издишвайки тежко.
– Няма да се преклоня пред тях – повтори и думите му таяха заплаха.
Минаха четири отчаяни дни; мъжете ги прекараха, усамотени в покоите на Иполито. Леля Клариса обикаляше из опустелите коридори. Всички прислужници – с изключение на най-преданите Леда, Паола, конярите и готвачът – ни бяха напуснали. Зад желязната порта бунтовниците продължаваха да бдят зорко. Войниците, охранявали имението ни, също бяха избягали.
Следобед на шестнайсети май – един ден преди унизителната церемония на Пиаца дела Синьория – изпразниха стаята ми. Помолих Паола да вземе книгата на Фичино, но тя промърмори, че е твърде обемиста за малко момиче.
Същата вечер леля Клариса ни събра за вечеря в една от по-малките трапезарии. Иполито почти не продумваше, ала Сандро изглеждаше изненадващо безгрижен. Пасерини също бе в приповдигнато настроение. Когато леля изрази съжаление, задето оставя семейния дом във вражески ръце, кардиналът я потупа по ръката, преструвайки се, че не забелязва превързаната ѝ дясна китка.
Вечерята приключи тихо – поне за мен, Клариса и Иполито. Тримата се оттеглихме, а Сандро и Пасерини продължиха да пият вино и да се веселят. Чувах смеха им, докато вървях по коридора към детските спални.
Същата нощ сънувах.
Стоях сред обширно равно поле и в далечината забелязах мъж, осветен гърбом от лъчите на залязващото слънце. Не виждах лицето му, но той ме позна и ми извика на чужд език.
Катрин...
Не Катерина, както бях кръстена, а Катрин. Познах името си, както когато го изрече магьосникът.
Катрин, повтори мъжът от съня ми с отчаян глас.
Сцената се промени рязко, както се случва в сънищата. Той лежеше на земята до краката ми, а аз се бях надвесила над него да му помогна. Кръв бликаше като извор от засенченото му лице и обагряше земята около него. Знаех, че аз съм виновна за кръвта. Разбирах, че ще умре, ако не направя нещо. Ала недоумявах какво.
Катрин, прошепна той и умря, а аз се събудих от вика на Леда.
Четвърта глава
Писъкът долетя от другата страна на стълбищната площадка – откъм покоите на Иполито и Алесандро. Втурнах се към него.
Леда бе паднала на четири крака пред широко отворената врата. Стенанията ѝ се сливаха с песента на камбаните от близката катедрала "Сан Лоренцо", приветстващи зората.
– Бебето ли е? – попитах я.
Стиснала зъби, Леда поклати глава. Поразените ѝ очи бяха впити в Клариса, която също дотича по долна риза и наметната с шал през раменете. Коленичи до падналата жена.
– Детето ли идва?
Леда отново поклати глава и посочи стаята на наследниците.
– Дойдох да ги събудя – промълви задъхано.
Лицето на Клариса се изопна. Изправи се безмълвно и влезе боса в преддверието на покоите. Последвах я.
Външната стая изглеждаше както винаги – със столове, маса, писалища, студена камина през лятото. Без да съобщава за появата си, Клариса влезе през отворената врата на спалнята на Иполито.
В средата – сякаш виновниците нарочно бяха решили да привлекат внимание към драматичната си постъпка – купчина дрехи лежаха на пода: туниките, с които Алесандро и Иполито бяха облечени предишната нощ, се мъдреха над вързоп от черни гамаши и алената роба на Пасерини.
Леля се наведе да провери дали захвърлените дрехи са топли. Изправи се и нададе глух вик, изпълнен с безгранична ярост.
– Предатели! Предатели! Кучи синове!
Обърна се и ме видя да стоя ужасена пред нея. Очите ѝ блестяха диво, чертите ѝ бяха разкривени.
– Заклех се в честта си – каза тя, ала не на мен. – В честта си, в името на семейството си и Капони ми повярва.