Тя спря да хлипа и ме погледна, сбърчила чело.
– Шегувате се, мамо.
– Не. Вярно е. Бях влюбена в братовчед си Иполито – усмихнах се аз, спомнила си младежкото увлечение. – Беше висок, красив, по-голям от баща ви и далеч по-изискан. И казваше, че ме обича.
Марго потупа носа си с кърпичка.
– Защо не се омъжихте за него?
Въздъхнах.
– Защото чичо ми, папа Климент, имаше други планове. Изпрати ме във Франция, за да получи престиж и политическа подкрепа. Когато се оженихме, баща ти бе едва на четиринайсет – свенлив и неопитен. Ненавиждаше ме, защото бях чужденка от непозната земя. Все още не бяхме се научили да се обичаме. Сега се радвам, че не се омъжих за Иполито. Той беше безразсъден, глупав и... лъжец. Не ме обичаше. Искаше просто да ме използва като пионка в политическите си машинации.
Марго ме слушаше ококорена.
– Звучи ужасно, мамо!
Кимнах.
– Ужасно е. Важно е да разберете, Марго, че мнозина ще се опитват да ви използват, за да постигнат личните си цели. За щастие Анри Наварски не е такъв човек. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Дори сега да не оценявате Анри, с течение на времето ще го заобичате, ако отворите сърцето си.
Марго се облегна назад със замислено изражение. И двете бяхме изтощени. Потънахме в мълчание, унесени от клатушкането на каретата.
С престорена небрежност наруших тишината:
– Загрижена съм за брат ви Едуар. С Шарл се ненавиждат. Кралят винаги се противопоставя на по-малкия си брат. Едуар неведнъж е признавал пред мен колко му се иска да има полезен шпионин, пред когото кралят да отваря сърцето си. Вие сте близка и с двамата, дъще. Едуар споменавал ли ви е нещо подобно?
Лицето на Марго пламна. Тя се обърна и се втренчи през прозореца с очи, толкова гузни, че затворих моите, за да не виждам повече.
Смятах Марго за дар – дете, неоткупено с кръв. Надявах се, че небето ми я е изпратило, за да поправя злото, с което бях заплатила живота на братята ѝ.
Сладка Марго, покварили ca me.
Останалата част от пътя изминахме в мълчание.
Четирийсет и втора глава
В събота ме събуди възторжен хор от църковни камбани, призоваващи гражданите на Париж да станат от леглата и да се подготвят за празничния ден. Отидох до отворения прозорец с надеждата за полъх утринна прохлада. Изгряващото слънце обаче вече обезцветяваше небето. Дворът на Лувъра гъмжеше от коняри, украсяващи с ярки раковини конете за кралските впрягове. Гласове и стъпки оживяваха и двореца.
Не след дълго започна ритуалното обличане – свалиха нощницата ми и я смениха с долна риза от тънък лен, последвана от две обемни кринолинени фусти и безмилостно пристегнат корсет с дървени ребра. Облякох тъмновиолетовата рокля и застанах с разперени ръце да ми пришият широките ръкави. Вчесаха косата ми назад, сплетоха я и я увиха на дебел кок на тила ми; покриха я с френски воал с диадема от пурпурен атлаз, извезана по краищата с десетки перли. Докато пришият дантелата върху корсета, вече се топях. Когато наместиха диадемата, бях подгизнала.
Провесиха на врата ми няколко дълги перлени наниза, сложиха ми диамантени обеци. Мадам Жонди обяви, че съм готова. Слязох в двора, където Едуар и Шарл наблюдаваха как украсената с панделки карета на Навара минава през портата.
Синовете ми носеха жакети от бледозелена коприна със сребърна бродерия. Едуар бе добавил шапка без периферия с паунови пера и перли с размера на малини. Херцогът на Анжу изглеждаше в добро настроение, кралят – мрачен и разсеян.
Качихме се в каретата си и прекосихме моста, проправяйки си път през нетърпеливата, любопитна тълпа, сред която се открояваха черни ята хугеноти. С херцога на Анжу махахме през прозореца, а Шарл се криеше навъсен в ъгъла.
Не след дълго влязохме в епископския дворец до "Нотр Дам". Кардинал Бурбон ни поздрави, вече придружен от Анри, облечен в бледозелена коприна със сребърно везмо като синовете ми. До краля на Навара стояха менторът му Колини и братовчед му Конде. Адмиралът и Конде бяха наконтени в еднакви дрехи – жакети от тъмносин атлаз, обточен със златисто кадифе, и тесни панталони от син сатен с червени ивици. Колини се вълнуваше – ту се смееше и потупваше Навара по рамото, ту бършеше просълзените си очи. Изглежда не забелязваше необщителността на краля, който отбягваше погледа му.
– Гордея се с Анри, все едно ми е роден син – заяви адмиралът. – Гордеех се колко смело момче е, а още повече се гордея какъв мъж стана. Днес той вдъхновява всички хугеноти.
Импулсивно прегърна през рамо младия крал и го целуна по бузата.