Паола взе монетата, но се поколеба угрижено.
– Няма начин... дори с най-големия кон... да минем през портата.
Погледът на Клариса я накара да млъкне. Паола се поклони припряно и излезе. Върна се видимо поуспокоена. Момчето било там, с радост се подчинило.
– Закле се в живота си да не казва нищо на бунтовниците – обясни тя.
Почудих се какво ли е замислила Клариса. Няколко пъти ми повтори да сляза в трапезарията преди петия сутрешен час, защото генералът на Капони и хората му щели да дойдат половин час по-късно, за да ни ескортират до площада. Какъвто и да бе планът ѝ, явно възнамеряваше да го осъществи преди пристигането им.
Наблюдавах как Паола вчесва и връзва косата ѝ и как я облича в черно-златистата брокатена рокля, с която бе избрала да се унизи пред очите на гражданството. Паола завързваше първия тежък, поръбен с кадифе ръкав, когато църковната камбана отброи три часа след зазоряване. Толкова време бе изминало, откакто открих Леда, строполена на пода. Още толкова оставаше, докато камбаните отброят секст – шестия час, средата на деня, когато трябваше да застанем на Пиаца дела Синьория.
Паола продължи да изпълнява дълга си, макар и с несръчни, разтреперани пръсти. Накрая Клариса бе облечена. Изглеждаше поразително красива. Погледна в огледалото, което Паола ѝ държеше, и въздъхна намръщено. Някакво ново безпокойство, ново затруднение я глождеше и не знаеше как да го преодолее. Обърна се обаче към мен с пресилена, куха ведрост:
– А сега как ще се забавляваме през следващите два часа? Добре е двете с теб да си намерим занимание.
– Бих искала да отида в параклиса – отвърнах.
Клариса влезе в параклиса бавно, благоговейно, а аз я следвах нетърпеливо. Прекръстих се след нея и двете седнахме на пейката.
Клариса затвори очи, но виждах как умът ѝ се бори с незнайното ново предизвикателство. Оставих я да води битката си, докато аз се въртя и точа шия да разгледам по-добре стенописа.
Тя въздъхна и отвори очи.
– Не дойде ли тук да се помолиш, дете?
Очаквах раздразнение, но долових само любопитство и отговорих искрено:
– Не. Исках да видя Лоренцо.
Лицето ѝ омекна.
– Отиди по-близо до него тогава.
Застанах върху дървения подиум за хористите точно под изображението на върволицата, нижеща се след младия маг Гаспар, и отметнах глава назад.
– Познаваш ли всички? – попита Клариса зад мен с тих и леко тъжен глас.
Посочих първия кон зад Гаспар.
– Това е Пиеро Подагравия, бащата на Лоренцо. До него е баща му Козимо Първи.
Те бяха най-блестящите, най-могъщите мъже в историята на Флоренция, докато Лоренцо Великолепни не засенчил и двамата.
Клариса пристъпи напред и посочи едно малко лице до Лоренцовото, почти изгубено в тълпата.
– Това е Джулиано, брат му. Убили го в катедралата, знаеш. Опитали се да убият и Лоренцо. Макар и ранен, и окървавен, не искал да изостави брат си. Докато приятелите му го изнасяли навън, той крещял името на Джулиано. Бил безкрайно предан на хората, които обичал. Липсват неколцина, чието място е до него – продължи Клариса. – Моята майка, баба ти Алфонсина. Омъжила се за най-големия син на Лоренцо, идиот, когото флорентинците бързо намразили и прогонили от града. Тя обаче имала син – баща ти. Образовала го в политическата наука и когато ние, Медичите, се върнахме във Флоренция, той я управляваше добре. После баща ти замина на война и Алфонсина зае достойно мястото му. А сега... сега пак изгубихме града. – Въздъхна. – Колкото и ярко да светим, ние, жените от семейство Медичи, сме обречени да оставаме в сянката на мъжете.
– Няма да позволя това да се случи и с мен – заявих.
Тя се извърна рязко и ме погледна.
– Така ли? – попита ме бавно. Видях как в очите ѝ се заражда идея и безпокойството, измъчвало я досега, стихва.
– Умея да съм силна. Като Лоренцо. Искам да го докосна. Само веднъж, преди да тръгнем – помолих аз.
Тя не беше едра жена, но аз не бях едро дете. Като се стремеше да щади ранената си китка, тя ме вдигна с усилие, колкото да досегна бузата на Лоренцо. Глупаво дете – очаквах да усетя заоблена, топла плът и се изненадах от равната и студена повърхност под пръстите ми.
– Той не беше безразсъден. Знаеше кога да обича и кога да мрази – каза леля Клариса, щом ме пусна. – Когато убили брат му и видял опасността, грозяща Медичите, нанесъл удар. – Погледна ме многозначително.
– Разбираш ли, че е възможно да си добър, и същевременно да унищожаваш враговете си, Катерина? Как понякога, за да защитиш своята кръв, е необходимо да пролееш кръвта на другите?